Лъвицата се отърка в ръката на Съдбата. Не за да я подкупи, отдаваше й чест. Само за миг си позволи да си почине, кратък момент абсолютен покой преди отново д а се втурне срещу вятъра.
А беше време когато всеки скланяше взор пред нея. Едновременно страховита и красива. Едновременно мразена и обожавана. Следвана заради светлината, която носеше във взора си. Когато я раниха преди дълги, дълги години, тя падна без да подозира как ще продължи пътят й. Не знаеше колко дълго ще продължи борбата и колко много рани щяха да й бъдат нанесени.
Това се беше случвало й преди. Винаги успяваше да се изправи. Този път падна както никога. Отсякоха й предните лапи, отсякоха й задните лапи. Отсякоха й опашката. Рязаха гърлото й до кокал. Колко кръв изтече. Колко кръв попи в плодородната земя. А тя не спря да се изправя и да пада, и пак да се надига на крака. Залиташе, куцаше. Поникнаха й нови лапи. Израснаха й нови нокти. От гърлото й единствено прокървяваше още. Събрала наново сили, лъвицата се хвърли с ...