Баба беше пестелива жена. Животът я научил да обръща всяка стотинка два пъти, преди да я похарчи. Тази си добродетел считаше за достатъчно важна, за да я предава и на бъдните поколения на родата. Мъкнеше ме по Женския пазар и не купуваше нищо, докато не го обиколяхме поне веднъж. След това пристъпваше към набелязаните щандове, като нагледно демонстрираше умението си в пазарлъците. Подир всяка сделка се обръщаше към мене с дидактично пояснение от сорта:
      — Видя ли, спестихме десет стотинки!
      На тази възраст и през ум не ми минаваше да се усъмня в гениалните способности на кой да е възрастен, най-малко в тези на баба. Не че знаех точно какво са това десет стотинки, но тонът, с който тя го заявяваше, бетонираше в мен убеждението, че става дума за нещо жизнено важно.

      ***

      Тръгнах на училище, вече не живеехме при баба и тези разходки престанаха. Но през лятната ваканция, когато ходех при нея, тя реши да ги възобнови, проверявайки така как съм със смятането. Ако и да не можех да се меря с нея, горе-долу се справях с математическите изисквания на ниво Женски пазар.
      Един ден явно беше успяла да спазари наистина изгодна сделка, та след като се отдалечихме достатъчно сподели:
      — Видя ли, спестихме двадесет и шест стотинки! — в гласа и се усещаше задоволството от добре свършена работа.
      В първия момент бях поразен от финансовия успех на баба ми. Но една мисъл ме занимаваше от известно време и сега кристализира в детската ми глава:
      — Бабо, а къде са всичките стотинки?
      — Кои стотинки? — с подозрителен поглед ме стрелна тя.
      — Ами всичките тези, дето все ги спестяваме...
      Баба се закова на място и ме изгледа с широко отворени очи. Гледах я и аз в очакване да ми разкрие голямата тайна. След няколко мига тя сведе поглед и лицето ѝ сякаш се натъжи.
      — Ех, чедо... — въздъхна тя.
      След това ме хвана за ръка и бавно поехме с покупките за вкъщи. Тонът ѝ ме възпря да настоявам. Нещо имаше тук, нещо, което аз явно не разбирах.

      ***

      Мама пък държеше повече на светския етикет. Следеше строго да казвам „добър ден“ и „благодаря“ където трябва, да си мия редовно ръцете и зъбите и дрехите ми да са чисти и закопчани. Редовно ми пъхаше носна кърпа в джоба, която аз също така редовно губех. Затова, когато ме спохождаше кихавица, превантивно си стисвах носа с два пръста, та хич да не се налага кърпа да влиза в употреба.
      — Какво кихаш като кокона, бре — възмущаваше се баща ми. — Кихай като мъж: да паднат поне две-три керемиди от покрива!
      Татко беше издялан от съвсем друго дърво. По-скоро беше железен. Представите му за това, какъв трябва да бъда след време и какво да мога ги слушах още в най-крехка възраст.
      — Един мъж трябва да знае поне един чужд език, по-добре два, да може да кара мотоциклет и кола, да има поне две професии...
      Като начинаещ в попрището на бъдещ мъж тези изявления ме хвърляха всеки път във възторжени блянове. Трудностите около изучаването на чужд език ги игнорирах, професионалното ми изявяване беше още далечно бъдеще. Затова пък всеки път си представях, как още утре се появявам на нашата улица яхнал червен мотор или седнал зад волана на лъскава кола, събирайки завистливите погледи на махалата.
      Но с това педагогическите идеи на татко не свършваха. Искаха му се и ред други неща. Вкусови преференции и тем подобни капризи не влизаха в този списък.
      — Какво ѝ се мръщиш на чинията? — мръщеше ми се той на мен. — Хайде лапай ги тия две хапки, вече половин час седиш на масата. Още малко корени ще пуснеш. Повече експедитивност!
      Двете хапки бяха една догоре напълнена чиния. Сцената се повтаряше всеки път, когато за обяд имаше славянски гювеч или някакъв подобен буламач от стола, където работеше майка. И всеки път след няколко негови напъна и известна демонстрация на добро желание от моя страна, той се отказваше, мърморейки:
      — Абе, не сте стояли гладни вие...
      Това „вие” обхващаше цялото подрастващо поколение. Защото „ние” бяхме разглезените и не знаехме да ценим изобилието, в което се валяхме. На плахите ми вмятания, че и една филийка с кашкавал би ми стигнала за обяд, следваше стандартната реплика: „Дядо ти все кашкавал е ял...!”.
      Подобни изказвания ме хвърляха в смесица от смут и угризения. Бях слушал, как възрастните бистрейки политиката споменаваха чат-пат за глад в Африка. Така, когато се намирах в конфликт с пълната чиния, се замислях как ли мога да я пратя там, където явно повече се нуждаеха от нея. А преждевременно гладуването, което като усещане ми беше непознато, все повече придобиваше измеренията на някакво екзотично състояние от приключенските книжки.
      Докато реших и тук да попълня празнините си по семейна история. Не исках да разпитвам на тази тема татко, затова се обърнах към друг компетентен източник:
      — Бабо — започнах веднъж, когато бяхме насаме, — а татко като дете стоял ли е гладен?
      Баба почти подскочи:
      — Е как така ще е стоял гладен!? — очите и святкаха в искрено възмущение. Самата мисъл, че някой би могъл да се усъмни в нейните способности да нахрани децата си в кой да е момент от биографията им, явно беше в състояние да я изкара от равновесие. — Моите деца никога не са стояли гладни! — заяви тя с тон, който ме отказа да нищя по нататък мистериозната тема около гладуването.
      Зрънцето на съмнението в ултимативните истини на възрастните бе покълнало. Не че вече не им вярвах, ама... друго си е да ги проверяваш нещата.