XIV
Загледах се през прозореца. Беше красиво, но някак самотно… Просторното поле, градът в далечината и стълбовете с жиците. Те привлякоха вниманието ми. Беше останало едно единствено врабче върху жицата. Другарчетата му са отлетели, а то си стои и сякаш просто не знае сега какво. Дали нещо го задържа в този край или може би чувства слабост в себе си, за да продължи? Но то беше така спокойно, кацнало на жицата, съзерцаваше огромното поле, гушеше се в кафявата си перушинка и с тиха радост в малките очи прегръщаше света. Да, в този момент врабчето си беше на правилното място, на своето място, макар и само.
Мислейки си така, Емил издърпа дръжката на мръсния прозорец и успя да го отвори. Вятърът, побеснял от надбягването с влака, връхлетя вътре, внасяйки със себе си поток неразказани истории и бездомни съдби, събрани из широкия свят. Жалко, че не разбираме вятъра. Той брулеше лицата на героите ни и подмяташе косата на Лора, но на тях им харесваше да усетят прохладата на милионите му ръце, ...