XVII
Нощта се беше спуснала над тях, беше ги приела в обятията си и те сякаш усещаха облекчение, почти спокойствие за първи път от много време насам. Чуждата кола се носеше бързо, но сигурно и задминаваше неусетно гори, села и къщички, разпръснати тук-там по пътя. Емил шофираше уверено и сигурно. Той беше наистина чудесен шофьор, мислеше си Лора, като го погледне човек едва ли би се сетил, че има книжка само от една седмица. Беше странно, че други коли почти не се стрелкаха по пътя и полският им фият напредваше срещу нощния вятър сам. От радиото долиташе приглушена музика, свирене на китара, после изведнъж сигналът се изгуби и Лора започна да превърта по различните станции. Непознати гласове, припряни и обсъждащи злободневни теми, каращи се или пък съгласяващи се един с друг – подобни звуци се носеха из колата, но нашите герои не ги забелязваха. Емил и Лора бяха като капсуловани, поставени под стъклен похлупак в свят, където съществуват само те двамата. Или поне така се чувстваха в тоз ...