Окото ми се просълзява и искрено една сълзичка трепва на пода. И понеже моят начин за общуване е свързан с писане. И ето Ви и Вас – най-верните ми приятели. Отново с моята зашеметена, неразбираема душа искам да ви споделя поредното нещо, което ми тежи. То ще бъде толкоз странно и кратко, както вече предполагам, че подозирате. Разбира се, че ще бъде и по заобиколен начин изказано, няма да издавам чужди тайни, но все пак…
Както светът днес тук и сега се разпада, така и моят свят отново е под разпад. Тъкмо мислех, че съм си намерила приятелки, и ето че сега се чувствам като пречка в компанията им. Осиновяване, душевно равновесие, припадъци, съмнения, всичко това се крие някъде там, в пространството между мен и околността ми. Днес едни се убиват, други страдат от реални и нереални сънища, трети се тормозят заради заобикалящите и така ние, хората сами си правим невъзможно съществуването ни. Ние трудно се крепим и още по-трудно е да се крием, да се мъчим да бъдем такива, каквито всъщност не ...