Къртицата имала малки къртичета от скоро. Една нощ, като излязла от дупката си, видяла малко телце.

- Не е на къртиче, - си казала - но е живичко. Как да го оставя да загине?

И го прибрала при своите къртичета. Не го деляла от тях. Хранела ги еднакво. Учела ги еднакво. Но това малкото си било различно. Вглеждала се в него къртицата. И на вид е друго - муцунката, ами опашката. Нейните къртичета - хубави, едрички. Вече и дупчици си ровят, а то само подскача наоколо.

- Какво ще стане с него, когато ме няма? Как ще живее? Как ще се изхранва?

Мислела, мислела къртицата. Оплаквала съдбата му. Трудно й било напоследък да изхранва голямото си семейство и тайничко си поплаквала. Само на малкото говорела. Мислела, че  нито чува, нито вижда. То знаело да вика само едно "цър- цър" и мятало опашка.

Мишлето, а това било мишле, разбирало всичко. Тайничко се промъквало и все по-надалеч и по-надалеч стигало. Докато един ден видяло светлина. И... излязло навън. Какъв чуден свят имало тук, извън къртичата  дупка. Прибрало се мишлето, но от този ден все бързало към светлината. Там, вече знаело къде, има семенца и сочни тревички. Никой не го бил учил, но започнало на тайни места храна да събира. Трупало, трупало.

Настанали гладни дни за къртиците. Майката трудно намирала храна. И тогава дошло време мишлето да се отплати. Носело събраната храна. Носело. Къртицата чак тогава разбрала, че това малкото с дългата опашка не е къртиче, а мишле. Здраво, добро и умно го била отгледала.

Не било вече нужно мишлето да живее в тъмната дупка. Поело по своя път, но винаги се връщало.

А до дупката - винаги имало оставена храна.