След като всички се убедиха, че няма отърване от малкото ревливо чудовище Жади, животът потече в старото русло. Донка се скъсваше от работа в шивашкия цех и въртеше къщата, Симо отново пасеше “биологични единици“ и си пийваше от любимите си „облаци“, а потомството им неудържимо избуяваше. Най-видимо растеше Жади – цялото село знаеше кога я обличат за детска градина и кога я къпят, защото това бяха най-омразните моменти в крехкия й живот. Тези сюблимни моменти бяха съпровождани от мощни ревове, които правеха чест и на най-инатестото магаре в селото, а Жади със сигурност им беше сериозна конкуренция. Още преди да навърши две години, любимата й думичка беше „няма“ – естествено, изревана, изпищяна или направо изквичана. Неизвестно защо, Симо много се умиляваше от писъците на едничката си щерка. „Глей, Доне, - казваше той на съсухрената си съпруга, - глей какво хубаво вика „няма“ Жадито, от туй дете стане или главен счетоводител, или секретарка.
- Ха! – връцваше се Донка, - секретарка тръгн ...