Върви ми, винаги ми е вървяло. Така съм родена ли, не знам, но лош ден в живота си не съм имала.
Даже като са ме намерили е било празник, ама стар. Точно на 9-и септември, една от старите възпитателки, отдавна не работи тук, ме е намерила пред вратата на Дома.
Не са видели кой ме е оставил, по тъмно е било. Името тя ми е дала – Септемврина.
Родители така и не са успели да издирят, до ден днешен нищо не знам за тях, пък и не ровя. За какво са ми, всичко си имам?
И какво е късмет значи – точно отворили новата сграда и съм се паднала там. Всичко нова – възпитателки, играчки, мебели. Та до седем години добре съм си поживяла.
После шанс ли е било, случайно ли, но се падам при най-добрата учителка в първи клас, та от там ми тръгва.
Класната ме водеше в нейната къща, никой друг от Дома не взимаше, само мен. Та, там, много видях.
С децата й си играех, малко ме взимаше да го гледам, като бавачка им бях.
Взимаше ме и да й помагам в чистенето и прането, обаждаше се в дома, че ми помага с уроците ...