Примирена, но по-силна отвсякога, търсеше изход от лабиринта, в който пожела да остане сама. Вглеждайки се в познатите стъпки, не намираше пътя, правилния, обсипан с нейните невидими следи. Оставила много болка и сълзи след всеки неуспех, осъзнавайки силата непозната, усещаше уханието на изхода. Изпълнена с надежда и сила продължаваше напред дори при сблъсъка с грешното, но не и непоправимо.
Обсебена. Непознаваща себе си. Непримирима. Непокорна, обладана от доброволното съществуване на душата си. Обмисляше начина, причините и неуловимата, извисяваща сърцето душа. В търсене на примирението, уравновесението и безграничната надежда, наслаждавайки се на трепетите на живота, за нея нямаше истинска причина за състоянието, което самата тя не разбираше, не познаваше, но което беше позволила да бъде част от същността и.
Истината бе една, даваща онази сила, която възлита при всяко нещо, необяснимо или ясно, което не я убиваше. Тя живееше, съществуваше, беше жена, беше стихия, беше самотна, непристрастна към всичко човешко, което не и беше чуждо.
Беше човек, перфектно несъвършен, орисан и търсещ...