НА СЦЕНАТА

     И така. Реши Бог, който беше изоставен и нещастен, ангел да ме направи и го стори. Не знам защо – за добро ли за зло ли, ама така стана. Сигурно да не е сам в бедите си, да има кой да му каже добра дума, когато остарее. Ама неговите години не се измерват с времето на земните хора и никой не знае кога се е родил и как изглежда. Едни си го представят като щастлив и обичен юноша, други като буен младеж, трети като грохнал старец с изпито от пости и грижи лице, обгърнато с бяла, увиснала брада. Той се мени като времето, но си остава безвременен. Някъде от „Разпни го!” до „Осанна!”, а това е всъщност от минус до плюс безкрайност. Мене ме направи ангелогласен , ама не ми даде криле. Аз пеех за щяло и за нещяло, подражавах на майка си, която като правеше чипровските си килими, за да ни нахрани, заедно с багрите на вълнените нишки и тайните им извивки, нареждаше пъргави и закачливи песни, каквито се пеят само по нашия край. Имитирах птиците, когато баба ми ме водеше да окопава царевицата си във Виновдол и си мислех, че така са го нарекли, защото там е текло алено вино, а то водата е изглеждала червена, заради червените скали под нея, ама като чух, че има риба в него, се позачудих малко. Аз започвах да пея, сякаш съм пил от тази вода, дочуваха ме и другите хорица от съседните ниви и се чудеха кой глас е на птиците, кой е моя. Казали в забавачницата, където водеха малките като мен хлапета, да ме вземат и мен при другите, че да не би да стана птица като живея сред природата. На детските градини в нашия край им викаха забавачници. Така и не разбрах дали за да се забавляват децата или да забавляват възрастните. Там дребосъците се учат на игри, на песни, на всичко. Програмираха ги по свой образ и подобие, за да станат истински граждани на народната република, а не имитатори на дивата фауна.

     Една вечер, обаче, изчаках да се навечерят нашите и съвсем искрено споделих:

     – Не ми се ходи утре в забавачницата.

     – Къде? – свиха се веждите им.

     – На забавачница.

     – И защо?

     – Нещо не ми е добре.

     – А в петъка?

     – Какво в петъка?

     – Другарката ми каза, че в петък вечер ще изнасяте програма в салона на читалището и ти ще пееш една песничка с Гинка. Цяло село ще се събере. Трябва да се подготвиш хубаво, за да не се изложиш, че и нас барабар. Жив, умрял – ще ходиш!

     На сутринта ме започна кашлица. Дере. Магарешка ѝ викали. Температура. Гадост. Минавала само, ако пиеш магарешко мляко.

     – Пий, синко! Топло мляко от млада магаричка е. Бързо ще оздравееш.

     Пих. Ама не оздравях. Пооправих се, обаче. Може би пък затова като пораснах, пийнех ли бяло сухо „Магарешко” мляко, се пооправях, особено при махмурлук. После дойде петък вечер. Селото дойде в салона. Дойде и нашият ред с Гинка.

     – Тих ветреец е веече вял,

        Нани, месечкоо заспаал!

        Нанкай, нани, наани на,

        Спи ми...

     ... „рожбо маамина” – и нататък довърши колежката ми, а аз се задрах като магаре и другарката ме прибра от сцената.

     – Точно сега ли бе, Ангеле?! Уффф! Аман от мекошавци!

     А аз:

     – Бух! Бух!

     Язък! Изложихме се!

     А аз не я чувах. Беше ми зле, та повърнах.

     Беше ми първото излизане на сцена.

     На второто бях вече в прогимназията. И пак на същата сцена трябваше да пея песен – кавър на едно парче на естрадна звезда тогава. Този път соло. Акапелно. Нямах магарешка кашлица, но имах самочувствието на човек с опит. Излязох, поклоних се, изкарах един куплет от текста на песента, другите ги забравих и с „на-на-на” си излязох. От сцената направо на улицата.

      А публиката:

      – Ха-ха-ха! Голям певец, няма що!

      А аз пред себе си:

     – Защо се подиграваш с мене, Господи?

     – А той:

     – Не ти се подигравам. Ти просто забрави, че нямаш криле.

     И си отиде.

     Сякаш беше идвал изобщо?!

     Явно не бях си взел поука и от двата случая и когато бях гимназист-зрелостник, тъй като ходех на репетициите на училищния бенд и смятах , че имам усет за ритъм и барабани, в момента, в който изгониха от гимназията титуляра, помислиха, че могат да го заменят с мен.

     И започнаха тренировките.

     И пак на сцена.

     Те жонглират върху грифовете, аз удрям с палките по опънатите кожи на тъпаните, публиката дивее. Кеф! Свършихме парчето, едни свиркат, други викат „Уууу!”, трети „Браво!”, а ръководителят на състава ме гледа със смокови очи и крещи:

     – Баста! Урод! Махай се от очите ми?

     – Кой, аз ли бе?

     – Ти, нещастник такъв! Провали ни! Какво си ги заблъскал тия барабани каго селски глашатай? От тебе не се чу нито ритъма, нито баса, нито солото! Край!

     – Много важно! – ритнах фуса, той изплака с чинелите си, фръцнах се и пак напуснах през вратата, която водеше от сцената направо на улицата. Там дочух  в беса си:

     – Казах ли ти, че ще си останеш дете завинаги? Ти не се учиш от грешките си, а ги повтаряш...

     – Е, и?

     – Върви и ще видиш!

     Тръгнах. Погледнах нагоре. Една звезда ми намигна и аз се усмихнах.

     Колко му трябва на човека?

     И досега обичам сцената. Може би защото съм безнадежден инфантил. А може би защото като всяко дете я намирам за място, където мога да си поиграя, да имитирам птиците, да бъда звезда, вятър и всичко, което е извън правилата на нормалните хора? Просто, ей така. Макар понякога като тях да осъзнавам, че всичко е за моя сметка. Да, но то е за малко.

     – Така е, синко, – чувам от небесата познатия глас.

     – Сигурно. Щом ти казваш.

     – Не защото аз казвам, а защото децата радват възрастните като им спомнят за невинност и ги вбесяват, когато виждат, че те са я загубили по пътя си.

     – А сцената?

     – Тя е илюзия за живот. Животът е тук, на Земята. Аз неслучайно слизам често, защото искам да съм като вас, но сбърках като ви създадох, защото вие всичките искате да сте богове...

     И си отиде.

     Сякаш е идвал някога...