Той отдавна вече не я заслужаваше… Но кой знае дали болката, самотата или просто любовта я караха всеки ден да го сънува, а когато не го сънуваше, беше просто във вечери като тази, когато не можеше да заспи от нахалните мисли в главата си.  Колко неочаквано нахлу това чувство у нея. Допреди съвсем малко време смяташе, че трудно може да бъде докоснато вледененото ù сърце, а  сега то бавно се топеше и  това личеше по сълзите. Едно ледено сърце се стопяваше, всеки изминал ден все повече любовта сладко го унищожаваше. И то бавно се разтапяше и изчезваше - от любов… Сякаш се освобождаваше – от всички остри късчета лед по себе си, които освен него, бяха наранили и много други, опитали се да го докоснат. Нямаше по-прекрасно и по-болезнено чувство от това, което изпитваше то сега. Добре познаваше любовта и знаеше, че когато тя се появи, няма да я обърка - за добро или зло… Сега тя идваше, когато най-малко бе очаквана и носеше със себе си свобода, свобода от миналото и ледения затвор, в който сърцето по принуда се бе тикнало. Но какво щеше да направи този път любовта с него - дали щеше да го освободи от леда и студа в него и да го прегърне, или със стапянето си щеше просто да го унищожи… като всеки път… като всяка борба на ТОВА сърце да докосне щастието…

А той отдавна не я заслужаваше…