Легенда за самодивите
Прозираше слънцето зад високите дървета и хвърляше шарена сянка по стръмната пътека, която се извиваше, като дъга по билото. Вървяхме мълчаливо,
облечени в топли дрехи, и само кучетата издаваха от време на време шум от счупени съчки. Носеше се мирис на влага от натрупаната шума покрай дърветата, а сутрешната роса проблясваше като бисери по тревата.
Преди нас никой не беше минавал по тази пътека и вълнението се засилваше още повече. Вървяхме мълчаливо и всеки от нас със смесени чувства очакваше да стигнем върха. Бях чувала, като малка, за него странни легенди, за самодиви, извиващи вито хоро, под звуците на падащата тишина. За тайнствени същества, които протягали тънки пръсти и докосвали дългите коси на самодивите. За светлини, проблясващи във мрака, като детски очи и други такива чудатости.
Вече наближаваше обяд и слънцето все по-силно започна да обгаря лицата ни, а в ниското се стелеше къдравобяла мъгла, сякаш булчинска рокля бе облякъл балканът и се готвеше да с ...