Глава 4

Гарванът

Небето беше мрачно, черните облаци прииждаха, а черният им цвят се смесваше с безкрайната мъгла, сякаш всеки момент щяха да се стоварят върху вековната земя, която се пропукваше от тъга. Дъждът отпиваше от мраморния под, кървавите следи в златния орден. Далеч от това място, имаше друга локва изпълнена с червени сълзи. Стъпките на тичащото момиче бледи, но някак оставяха дълбоки следи след себе си, а от ножа, който държеше така силно в едната си ръка, капеше алена кръв, която сякаш се разтапяше в океана и бавно попиваше дълбоко в почвата.Червените очи на детето, погледнаха бавно небето, което бе покрито с тъма, която сама по себе си беше плашеща. Тежка въздишка се измъкна от устните на Тау, а след това червеният цвят се замъгли и изгасна.

„Това кръвопролитие винаги ще ме преследва, това чувство е заседнало в мен! Но защо се чувствам така, сякаш нищо не се е случило? Изведнъж треперенето ми изчезна... Сякаш поех пълен контрол над себе си, над своите действия...?Нима вече знам какво трябва да направя. Мислех, че е съвсем естествено хората да умират за други, който могат да продължат делото им, но дали наистина е така?Може би чак сега разбирам. че понякога саможертвата може да спаси повече от един живот.Трябва да продължа със своята непрестанна борба за живота си. Ако загубя, ще умра, ако победя, ще живея..“

Очите и бавно погледнаха напред, а след това избухнаха пълни със страст. Краката й се отделиха от земята, а тялото й се издигна във въздуха над склона, от който скочи. Черната роба, с която беше облечена се издигна нагоре, като черните криле на някоя легендарна птица. Косата й прогори пространството като огън, който не можеше да се потуши дори от най-жестокия тайфун. Дори той да я залееше, тя дълго време ще тлее и след това отново ще избухне в още по опасна стихия.

„От сега нататък ще стана силна, много силна, екстремно силна, по-силна от всички в този свят! Ще мога да победя всички войни на този свят, дори и сама! Вече няма да седя и да си смуча пръста молейки се някой да ме спаси... Никога повече няма да се предам. Ако умра, няма да мога да помня онези хора, които ми помогнаха да се осъзная. Ето защо независимо какво, аз ще побеждавам, ще продължа да живея, защото имам ДЪЛГ за изплащане и след това мечта за осъществяване.“

 Ножът се заби в дебелата кора на едно огромно дърво. Държейки се за него Тау огледа от високо огромната тайнствена гора, която стоеше пред нея. Мракът и дъждът криеха красотата и опасността й. Ножът за няколко секунди бе изтръгнат, а момичето скочи на земята и продължи да бяга. За секунди мускулите й се напрягаха и след това отпускаха, погледа и продължи да търси пътека все напред...

„Цветята не могат да виреят в този свят без светлината. Никога няма да се предам, дори врагът да бъде хиляда пъти по-силен от мен. Ще продължа да се бия заради победата и заради това, в което ще се превърна. Ако пропусна да ударя, няма да позволя на врага да ми нанесе щети.Ако защитавам някого няма да позволя той да умре.А когато атакувам ще чувствам това, което врагът ми чувства... Искам да защитя спомена за тези, който умряха и ме защитиха, искам да защитя моите желания и мечти. Има два типа битки: битка, с която да защитим живота си и битка, с която да защитим честта си.“

Черният плат закриваше детското и лице, за годините си Тау бе пораснала прекалено бързо и някой ден това щеше да й коства прекалено много. Ножът за секунда падна на земята, дървената дръжка седеше все така стисната в малката ръка на Тау, а острието се пропука падайки на земята , изоставяйки всички детски мечти зад детето. Прахът от него бавно се разпръсна сякаш показваше пътят, по който трябваше да поеме.

„Животът е дар подарен ни от боговете, а ние хората плюем на него с всичките тези убийства и кръвопролития. Живота трябва да е нещо свято, но ние хората го превърнахме в постоянна битка за оцеляване. Добре ако ще е така...нека и аз да игра в тази така безцелна игра, но обещавам че ще бъда победителят!"

Бурята беше в разгара си. Падащите капки блъскаха ядосано в слабите рамене на Тау, опитвайки се да преклонят горящата воля на момичето. Червените й коси бяха прилепнали към черният плат, който я обвиваше силно, искайки да предпази крехките извивки и части на нейното тяло. Стъпките й, които сякаш разнасяха тропот на стадо диви коне, изведнъж изчезнаха в нищото.

Очите и погледнаха право на пред , към надигащата се там , която извираше от дебрите на  гората.Тау стисна силно ръцете си в юмрук и изведнъж листата заиграха отново, онзи бурен танц предсказващ опасност. Краката на детето потеглиха напред, докато кубинките й потъваха в калта, а зъбите й жадно хапеха крехката плът лежаща пред белите й зъби.

Дивите зверове, лежащи в храстите, изведнъж започнаха да ръмжат, гледайки назад по стъпките й. Краката на момичето ту политаха в въздуха, ту се приземяваха на крехката почва, която поемаше силните стъпки на детето.

Слабите й ръце докосваха зелените клони, покрити с капки дъжд, които тихо се претълкулваха по нейната бялата кожа. Виковете на възрастни мъже раздраха пространството, но останаха далеч зад нея. Мускулите й не спряха да се напрягат и след това да се отпускат, ускорявайки тягата между въздуха и самата нея.

- Няма... няма да ме хванат никога повече, запомнете това много добре, защото никога вече няма да позволя някой да ме залови. Ще остана свободна, дори когато умра ще бъда такава!

Силният плясък на нечии криле се разнесе из пространството. Кънтене достигна дори далечината, в която лежеше ордена с огромните порти. В центъра на двора, където до преди няколко часа деца размахваха огромните си мечове, сега имаше огромна клада а около нея пръснат прах , от горящите тела на непознатите хора.

Огънят тихо тлееше докато суровите сълзи на хората падаха. Стиснатите им юмруци не спираха да треперят заедно с така силните тела на войните. Какво се беше случило тук?... кръвта бе превзела красивия орден, следа от живот нямаше. Единственото което бе останало, бе кървавият надпис в подземието на една от стените, където онова дете лежеше безмълвно.Там, където решетките се бяха пръснали на прах и излизаха малки кървави стъпки на дете не по-голямо от 8 години.

„My blood , my honor , my life”

Плясъкът на силните криле отново се прокънтя, а над кладата се разпръснаха хиляди бели неопетнени пера. Те бавно, докосвайки огън изгаряха и чезнеха в силните надигащи се езици огън. Пепелта политаше във въздуха и разпръскваше красивият блясък от болката на хората, които познаваха всички жертви, сега горящи в тази огромна клада. Незнайно чии кости са на техните познати, безмълвно, тънейки в отчаяние се мъчеха с молитвите си да ги върнат към живота.

Тау продължаваше да бяга на пред. Тялото й, което тънеше в кръв и крайниците и, който бяха с дълбоки рани , бавно изнемощяваха.Бял силует прелетя около момичето, а очите и бавно започваха да гаснат. В следващият момент оглушително грачене удари съзнанието на Тау, карайки я бавно да се скове, а след това очите й натежаха.. Почвата под краката й сякаш пропадна.

Тялото й олекна, така сякаш се разгради за няколко секунди и изчезна без следа, а над погледа й се спусна тъмна завеса, карайки я да заспи. В ушите й продължаваше да кънти онзи ужасяващ рев ю, но в него се криеше още нещо... Сякаш това бе зов. Клепачите й бавно се спуснаха и тя изпадна в безсъзнание.

„Какво беше това?Сякаш нещо току що ме докосна... И това чувство толкова ми е познато..“

Мрачната завеса, която се спускаше пред очите на Тау рязко се разкъса, а краката й започнаха да потъват в топла почти изгаряща почва, слънцето огряваше цялото поле което всъщност беше огромна пустиня. Пясъкът продължаваше да поглъща малките й крачета, които се опитаха да се освободят от този изгарящ капан.

Ръцете на момичето рязко се забиха в почвата, като отчаяно започнаха да я избутват. Опитвайки се да се бори, детето не осъзнаваше че все повече потъваше надолу и пак надолу. Продължаваше отново и отново, но тежкият и горещ пясък започна да сковава малкото и слабо тяло.

Гласът и прокънтя в самотното пространство, виковете й, които бяха причинени от болка отекваха в това кралство на безкрайната илюзия. Пустинята продължаваше да поглъща тялото на Тау, а пясъкът продължаваше да раздира хладната й кожа с жестокото си огнено докосване.

Отчаянието и болката превзеха съзнанието на детето. Докато потъваше очите й биваха заслепени от яркото слънце, което така безпощадно раздираше хоризонта. Нейните клепачи отново се затвориха и ръката й се протегна напред, изпаднала в агония. Не знаеше какво се случва, но нещо и подсказваше да се остави в ръцете на съдбата. Сякаш всичко беше един ужасен сън, от който скоро щеше да се събуди.

 Топлите песъчинки покриха бавно изнемощелите очи на момичето. Приятна топлина докосна лицето й, а след това започна да го прогаря, докато ръката й бе извън пясъка, нещо нежно и хладно кацна на един пръстите й.

Силните нокти който така нежно се захванаха на плътта й, накараха сърцето на Тау да затрепери. С всяка секунда нейното дишане се забавяше, а една лека усмивка изгряваше на лицето й. Тази топлина и напомняше на топлите брони на Дариус и за историите му, който никога не приключваха...

„Тези истории за героите, който ние познаваме... са толкова далеко от нас. Но въпреки това те не са герой заради умения, с които са се родили. На никого не му е нужно да стане демон и да намрази всички или пък да бъде дете на някой велик войн, за да стане една легенда. герой... от Дариус разбрах едно нещо - За да се стане герой е нужно е голямо сърце, в което да има място за всички и всичко."

Една сълза се стече през пясъка, потъвайки надолу и рязко изпарявайки се, капките кръв от устните й, който бяха прикапали не спираха да текат, оставяйки след себе си една синя болезнена рана.

"От нас зависи как ще напишем историята си, сега е момента, докато сме още деца да решим какви ще станем... Каква ще бъде нашата мисия? И какво ще сторим за да я осъществим. Болката винаги ще ни преследва, защото спомените са живи дълбоко в нас. Света е огромно място, пълно с различни хора, с различни души и различни представи за живот.“

Въздухът на Тау изчезна, а последното което видя бе ликът на онзи бог... защо точно той? Сега ли трябваше да се сети за него? И по-странното защо беше толкова привлечена от него.Последната глътка въздух изчезна, а пясъкът замръзна сякаш никого не бе погълнал.

Черната завеса отново се спусна над очите й, а в следващият момент Тау усети хладина, която накара тялото й да се отпусне, сякаш се разпадаше на хиляди малки частици за стотен път. Бледата синя светлина повдигна нежно клепачите на детето, привличайки вниманието й над красивият неонов цвят...

Няколко мехурчета затанцуваха около нея,a нейното тялото се движеше хаотично в огромната синя обвивка, в която бе попаднала. Бледите сенки от дъното на океанът танцуваха така бурно във водата, бледата усмивка на детето замръзна на лицето й. Спокойствието което изпита накара косите й да се разпръснат из хладната водна шир.

Всеки, който можеше да я види би казал, че прилича на морски дракон. Красив и елегантен, но  също толкова отровен и опасен. Огненият цвят, който тлееше дълбоко под повърхностт,а караше всичко да блести. Раните и бавно изчезваха, а прогорената плът сякаш бе изчезнала и на нейно място хармонията се бе зародила.

„Ако бъдеш силен или поне изглеждаш такъв, хората ще те харесват и уважават. Но ако бъдеш различен... ще намериш нещо много по важно и значимо дори и от уважението, което към всеки човек трябва да има... Но понякога запитвали ли сме се кое е то? Може би точната дума е семейство."

Малката рокля която преди беше бяла, покрита с кървави петна , образувани от раните на Тау, сега започна отново да избелява, червените мъгляви облачета се издигаха и издигаха нагоре..

"Героят не го е страх да даде живота си за другите, да мисли за другите преди себе си. Да поеме тъгата и товара на тези около себе си, той може да стане отново и отново, защото знае че всички разчитат на него. Хората около нас ще ни дадат силата, която ни е нужна за да се сражаваме срещу всички, дори те да са хиляди на едно място.Нищо не е невъзможно в този свят. Ако предизвикаме съдбата ще можем да преживеем и най-трудните си мигове в този живот, защото ще знаем защо всъщност го правим. И по-късно, когато изгубим живота си завинаги, ще го направим с усмивка, защото няма да съжаляваме за нищо, което сме сторили .“

Клепачите на Тау за сетен път се затвориха, а от устните й се изплъзнаха няколко балончета въздух. Тясе чудеше какво следва?Балончетата се издигаха бавно, по-бавно, а след това докосвайки повърхността на водната шир изчезнаха.

Докато потъваше, тялото на Тау сякаш се опитваше да се съпротивлява, искаше да изплува, да вдиша глътка въздух. Рязко момичето си отвори клепачите и зениците й сякаш избухнаха. Около тялото на детето се издигаха черно-бели пламъци, който след това се размиха.

"Ако ще създам легенда, трябва да се боря. Искам хората да ме помнят, а не да изчезна като една от многото!"

Ръцете и краката й продължиха отчаяно да се борят с океана, който я дърпаше все по-надолу и надолу. За секунда тя отново бе забравила за целите си… За живота който иска да има, трябваше да спре да бъде мечтател и да се вземе в ръце… Иначе още сега щеше да потъне и никога да не изплува.

Последните глътки въздух изчезнаха, като стопяващият се при допир сняг. Ръката й бавно потъваше заедно с тялото й, за пореден път усети как умира… Тялото и изстиваше, а ръката й отново бе обгърната от нещо топло със силни нокти. Няколко нежни тънки стръка докоснаха лицето й, а след това изгуби съзнание. Тау бавно изчезна потъвайки в мрака, който принадлежеше на океана. Единственото, което видя бе бяла птица която не спираше да я гледа.

Страховити гласове започнаха да кънтят в съзнанието на детето...Глас на дете,глас на мъж и странен резонансен глас, който и бе така познат не спираше да кънти отново и отново повтаряйки едно и също.

"Ставай, ставай събуди се, събуди се дете... събуди се докато можеш. Опасността не е в този така нереален сън, опасността е извън него.СТАВАЙ!"

Гръбначният стълб на Тау се скова от ледената повърхност, върху която лежеше. Ръцете й седяха хаотично около нея. Вятъра сковаваше лицето и също така и слабото й тяло. Усещането беше зловещо, сякаш губеше и последната сила в тялото си.

Страхът , самотата и отчаянието изплуваха като картина в съзнанието й. Острата болка, която прониза крайниците й я накара да се отърси от тази кома, в която бе изпаднала. Очите й рязко се отвориха, крайниците й бяха обсипани рани, тялото й бе издърпано силно надолу, топлата кръв на детето се разля навсякъде.

Козината която погали тялото й, цвета който бе разлят върху нея, караше животното да изглежда толкова ужасяващо в очите на Тау. Изведнъж огромна вълна от гняв излезе от дълбините на душата й. Белите и остри зъби на животното сякаш накараха съзнанието на Тау да побеснее.В далечината дълбоките черни очи като на бездна не спираха да я съзерцават. Плясъка на криле се разнесе отново. Бял силует се изстреля към нея.

Кракът на Тау автоматично изрита огромният чакал, който бе покрит с нейната кръв. Ръцете й докоснаха мраморният под, пред който седеше, прилагайки сила върху опората, която смяташе да използва. Зениците на момичето бавно побеляха, за секунди косата й сякаш пребледня и червеният цвят изчезна от нея. Вятъра задуха още по-силно, животното не откъсваше дивият си поглед от очите на кървящата Тау.

Животното просто седеше и бавно започна да се приближава към момичето ,което се опитваше отчаяно да стане.Но силите и не достигаха ю, кръвта която продължаваше да се стича по мрамора бе прекалено много.

Детето започна да губи още по-бързо кръв, а погледа й да се замъглява. Бавно се вкочаняваше, докато се подхлъзваше в собствената си кръв не спираше да се бори .И за секунда не забрави коя е  и в каква иска да се превърне...

Отново и отново се опитваше да се изправи, но нещо все не и достигаше. Ноктите на животното продължиха да дерат земята, оставяйки следи след себе си. Козината му бавно се повяваше , а косите на Тау побеляха, червеният цвят сякаш пропълзя в локвите, който бяха сега цяло море.

Изведнъж краката на Тау плеснаха в кръвта, а виковете й се разнесоха из цялото поле. Чакалът спря сякаш нещо го накара да се скове, белите очи почти като на призрак, не спираха да се взират в неговите. Сякаш то изгуби способността да се бори? Белият силует прелетя покрай детето и кацна на рамото му.

Огромни бели криле се разпериха, спирайки вятъра, всичко затихна и звук дори трепет не се дочу. Тау вдигна треперещата си ръка и бавно бръкна в джоба на роклята си. В него бе скрит спуканият нож, който беше откраднала. Острието му бе счупено...но това сякаш не пречеше на момичето да се изправи с него, стискайки го силно в двете си малки ръце.

Бялата птица се изстреля към треперещият се чакал. Белите криле минаха няколко пъти покрай него, като плътта му се проряза. Чакала изскимтя, но не можеше дори да мръдне. Тау се засили на пред с счупеното острие на ръждясалият нож. Очите й бяха по решително от всякога.

"Ако победя, ще живея, ако загубя, ще умра"

Мраморът се издигаше нагоре в една огромна и тъмна сграда, наподобяваща орден, но сякаш онази измамна светлина липсваше? Тау не бе забелязала къде е... а всъщност седеше зад огромни дървени порти. Зад тях една лека усмивка се появи, а нечии дълги червени коси се развяха. След това тежки брони изтракаха. А дървените порти изскърцаха.