ЛЕХИ С ЦВЕТЯ
Привечер се захлажда, лъхва и ветрец.
Излизам, да поседна на пейката отпред.
Пусто е, хората оредяха, едни се пръснаха по света да търсят работа, други заминаха направо на оня свят, та друг не сяда тук.
От известно време на пейката присяда и възрастна жена, но съвсем на края и обърната на страни. Стои, мълчи, от време на време изважда от пазвата си плик, от него нещо и си го гледа, гледа, после обратно, всичко в пазвата.
Стоим и си мълчим!
Тя на единият край на пейката, аз на другия.
Една привечер жената не беше се обърнала съвсем настрани и кога извади плика от пазвата видях, че от него извади снимка. Гледаше я, милваше я с ръка и от очите и капеха сълзи. Когато ръката изтриваше сълзите от снимката, на нея се виждаше сграда - на два ката, с голям чардак, с камък, с бяла мазилка и черно дърво, а отпред, пред първият кат, лехи с прелестни цветя.
Една вечер не изтраях и запитах:
- Защо плачеш? Близък човек ли загуби?
Една сянка се обърна, загледа ме и изрече:
- Не, не плача! ...