Навън валеше силно,сякаш дъждът щеше да отнесе блоковите.
Всичко хора се бяха прибрали в топлите си домове.
Само едно момиче не си беше в къщи.
Дъждът я беше заварил на една пейка,посредата на центъра на Горна Оряховица.
Тя не искаше да се скрие под някой навес.
Обичаше да я вали дъжд,това и навяваше толкова много спомени.
Спомени за нейното момче,което вече не се интересува от нея.
Спомняше си как двамата тичаха под дъжда,
как се бяха сгушили един в друг.
Но това време одавна премина,
то беше толкова отдавна,че тя беше сигорна,
че той не помни тези моменти,запечатали се завинаги в съзнанието й.
Дъждът се усилваше,но на нея не й пукаше,интересуваше я
само какво ли прави той в този момент.
Дали понякога си мисли за нея,или отдавна я е забравил.
Тези въпроси я измъчваха.
Колко пъти й се искаше да хване телефона и да му се обади,
дори и само за да му чуе гласчето.
Но никога не го направи от страх,че той ще и трясне телефона,
че ще я наругае.
Той не беше такъв човек,но хората се променят.
Тя не удържа сълзите си,които бликаха като фонтан от очите й.
Но минаващите хора,забързани да се приберат,не разбираха
че тя плаче.
Нямаше как,защото сълзите й се сливаха с хладния дъжд.
Тя имаше нужда някой да се спре и да й каже нещо,
нещо което ще спре сълзите й,ще спре мъката й.
Но едва ли има нещо или някой,можещо да го направи.
Един глас идващ отзаде й я попита:
-Лени,защо плачеш?Какво е станало?
Тя се обърна и го видя.Това беше той,тя го позна.Да,това беше Наско,
въпреки че беше толкова променен тя го позна.
Бяха изминали 2 години от последната им среща,но
това нямаше значение,защото тя все още го обичаше много.
-Наско?!Това ти ли си?
-Е кой друг да е.Много си се променила.
-Ти също.-очите й блестяха-Как си?
-Ами добре съм,но ти май не си много добре.Какво е станало?
-Аааа нищо ми няма.-една изкуствена усмивка потрепна на устните й-Добре съм.
Няколко минутки никой нищо не каза.Само се гледаха,така както
се гледаха преди 2 години,още когато бяха неразделни.
-Един въпрос ме мъчи много отдавна Наско.-тя най-сетне щеше да му каже.
-Какъв въпрос?Кажи го.Ако мога ще ти отговоря.
-Ами исках много отдавна да ти кажа,че все още много те обичам,не мога
да спра да мисля за теб.
-Защо ми го казваш чак сега?Мислиш ли че има смисъл?
-Знам че чаках прекалено дълго,но преди не ми достигаше смелост,
да ти кажа,че съжалявам за всичко,което ти сторих,съжалявам,
знам че аз съм виновна за края на любовта.
 Наско не знаеше какво да каже.Той беше прекалено наранен.Сърцето му беше
разкъсано на парчета.Той си спомни онази вечер,когато Елена му изневери с
най-добрия му приятел Митко Б.Това никога не можа да й го прости.
-Никога няма да имам сили да ти простя за това което направи.
-Знам,Наско.Но исках да знаеш,че много съжалявам.-очите й се напълниха
със сълзи.
 Наско й обърна гръп
-Сбогом Ленче!Никога повече няма да се видим!
 Сълзи се стекоха от лицето й.Тя не можеше да повярва,че това е края,
не искаше да повярва,че той и обръща гръб,завинаги.
-Не!Чакай!Не си отивай!Прости ми!-глъсът й прониза звука от падащите капки
дъжд.
 Но Наско продължи без да се обърне назад.Той я обичаше,но не искаше
отново да страда.Един път му беше прекалено,не искаше пак да се чувства
предаден.
 Елена остана още дълго под дъжда с наведена глава.Това беше края и тя
трябваше да се примири,въпреки че не искаше.
Това беше края на една красива любов...