Неочаквани спътници!
Постепенно свикнах на лишенията и на непрестанното ходене или каране на колело. Вече не бях толкова нащрек като през първите дни. Да не говорим за първата нощ. Манията че ме издирват, че всеки момент ще видя хората от Рето, вече почваше да отшумява. Животът ми се превръщаше в едно непрекъснато придвижване, паралелно преплетено с търсенето на вода и храна. Подозирах че се намирам някъде около средата на моето пътуване към морето. Знаех, че колкото и трудности да ми остават, няма да се откажа. Надявах се да не ме заключат куките по пътя ми, защото това щеше да е единственото нещо, което можеше да осуети мисията ми.
Точно в този миг тези неща не ме вълнуваха. Сега ходех щастлив по пътя хапвайки бисквитки, чиято сухота в устата преглъщах с бира и се радвах на прекрасния ден. Погледа ми прескачаше по листата на дърветата. От време на време но много рядко минаваше и по някоя кола. Появиха се къщи. Едни от ляво, други в дясно – позната история. Вече стъпвах по плочките на ...