Грабнах пак бинокъла и се скрих зад един храст. Вече ми писна да дебна, очите ме заболяват от взиране. Нищо не се вижда. Щорите са пуснати и няма движение отвън. Ехеее…вътре сто на сто има движение…развиват някаква дейност де, иначе защо Олга ще идва до тук. По едно време реших да видя дали е заключила колата. Извадих латексовите ръкавици от раницата, която виси на рамото ми. Сложих ръкавиците. Трябва да съм внимателен с отпечатъците. Примъкнах се внимателно на прибежки и опънах задната дръжка. О, небеса…отвори се вратата за мой късмет. Нахлух вътре в ягуара. Не е никак зле. Седалките са широки и удобни, кожен салон. На задната седалка имаше разни обемисти чанти и кутии от шопинга. Извадих скиорската шапка с двете дупки на очите и я нахлузих на главата. Залегнах на пода и разхвърлих чантите върху мене. Сниших се максимално в ембрионална поза. Никак не е удобно, но кво да се прави…Дано по-бързо свършат заниманието и да тръгваме. Надигнах единия край на шапката да дишам. Още нямам бистър план. Първа точка…да я отвлека, но къде? Реших, че в крачка ще му мисля. Гледам изтъркули се половин час, вече взе всичко да ме сърби, краката ми изтръпнаха. Май не е добра тази идея. Тъкмо реших да ставам, когато вратата на бунгалото се затръшна и Олга отвори ягуара. Наду музика и подкара. Изчаках пет-шест минути и се изправих. После извадих един ловджийски нож и го опрях до сънната и артерия. 

                 – Сега ме слушай внимателно. Карай където ти кажа, за да не ти клъцна гушката…И не пищи…нито звук…

          Олга замря. Не гъкна от страх. Само видях в огледалото, че е пребледняла като платно, а ръцете и на волана се тресяха. 

          – Завий на дясно. Карай по черния път към гората. 

         Тя зави и за сега ме слушаше. Стигнахме до моята кола. Видях я затулена зад едни храсти, но Олга още не беше я съзряла. 

                  – Спри. Ако слушаш, няма да пострадаш.

                  Олга спря и аз се пресегнах и я халосах здраво по главата. Юмрукът ми потъна в капелата и, тя изхвърча настрани. После още един удар за всеки случай. Главата и се килна. Побързах да сляза и да я извлека навън от колата. Изкарах тиксо и залепих устата и няколко пъти с лентата. Опаковах и ръцете отзад и краката. После изкарах моята кола до Олга, която лежеше на тревата в безсъзнание. Вдигнах я и я натиках в багажника ми.
        Метнах се на седалката, махнах шапката и ръкавиците. Лицето ми беше плувнало в пот. Пръстите ми трепереха, пуснах се вече по надолнището, камъкът се затъркаля, няма спиране…Бях ударил жена…И не сама я ударих, ами я проснах в безсъзнание…Гадно ми стана. Сега, кво да я правя? 
             Набрах Ирен. Пи..бип…пппп….. и пак пи..бибббппп…не вдига кучката. Поседях малка да си успокоя пулса, че прескачаше бясно. После обърнах колата и подкарах по магистралата. На никъде… Карах и се чудех какво да правя. Ще ида на езерото, в колибата на Майкъл. Вече дадох газ и настъпих яко педала. 
               Карам вече два-три часа. Горивото ми свърши и аз спрях да заредя. Поне пари имам бол…взех и няколко галона вода, храна, бисквити, чипс и разни дреболии от бензиностанцията. Повече храна, да има и за Олга. Да не гладува. И пак газ…през пустинята Невада. 
           Наближих градчето. Фалън. В пустинята. Вече съм на езерото, дето го няма дори на картите, толкова е малко, но е много дълбоко. Карам вече шест- седем часа и се уморих. И адреналинът ми не спада.                  Набирам Ирен. Пак не вдига. Отидох до колибата, добре е закътана между дърветата. Опипвам за ключа и го изваждам от процепа под рамката на прозореца. Всичко е точно за сега. Отключвам и влизам. Навличам пак шапката, за да скрия лицето си . Отварям багажника. Олга се е свестила и ме гледа с отвращение и страх. По лицето и са засъхнали сълзите, а косата и е разпиляна и разчорлена. Не е много красива гледка. Хващам я и я измъквам. Тя не се дърпа. Тръгва към отворената врата на колибата.

             Сега кво да я правя? Не искам и не мога да я убия... Бутам я да седне на един стол и омотавам още тиксо, завързвам я да не мърда около стола.
            Грабвам цигарите и излизам да пуша. Да помисля малко. Мислите ми се стрелкат на хаос и нищо не ми идва на ума. Нервно ми става. Тръгвам към езерото. То е с огледална повърхност. Застинало и спокойно. Синее си безгрижно, хич му пука, че на мене яйце ми се пече... Папури и тръстики го ограждат по бреговете. Зеленоглави патици се мяркат и шляпат наблизо. Хвърлям фаса. Вадя още една цигара и вървя по брега.
          Прибирам се в колибата, за да нахраня Олга и аз да хапна нещо.

 
               Вратата зее отворена.

               Хм...хмм… Избягала ли е… Втрещих се...

             Втурвам се вътре и виждам Олга все още седи на стола, а дръжката на ловджийския ми нож е забит дълбоко в гърлото и…

                      Кръвта е шурнала и се е разляла като река…ужасените и очи гледат право в мен…

        Продължава...