11 часа и 30 минути по-късно

            Пистолетът се опираше в главата ми, запращайки в сърцето ми паника. Но аз знаех какво правех тук, знаех защо бях тук. Знаех и откъде идваше целият студ в сърцето ми.  

            -Аз ги виждам – продължих да говоря на петимата човека пред мен, без гласът ми въобще да трепне. Все едно не ме заплашваха с пистолет, готов да взриви мозъка ми.

            -Кои? – попита женският глас зад мен. И петимата човека пред мен бяха скрити от сенките в стария склад. Виждах само фигурите им, облечени в черна кожа, но не и лицата им.

            -Виждам плановете му.

            Тишина, която не ми говореше особено приветливо. Все още стисках ръцете си в юмруци, а потта по тениската ми започваше да изсъхва, смесена с прахта. В склада усещах слабо течение на вятър.

            -Защо точно ти, от всички хора? – продължи същата жена – господин Станимир Петров?

            Не се учудвах, че ме познаваха - едва ли имаше някой в България, който да не беше поне чувал името ми. Но начинът, по който тази жена го каза - сякаш трябваше да съжаля, че ме познават. Хладното дуло на пистолета сякаш се заби още малко в черепа ми.

            10 часа по-рано

            -Разбираш ли – тъкмо ми говореше Дарина, заливайки се от смях – не мога да повярвам, че това може да се случи в първа класа!

            Засмях се в отговор на лъчезарното й настроение и отпих от кафето си. Тя беше настояла да не се прибираме веднага в имението, въпреки че бях сигурен, че е уморена от дългия полет.

            -О, не се учудвам, Дари, хората са луди навсякъде – казах аз, също развеселен – да имаш пари… това не гарантира, че си изискан.

            Дарина се нацупи на шега, сякаш онзи човек, който е бил невъзпитан и седял до нея по време на целия полет, всъщност наистина й беше направил такова впечатление. Не, аз бях убеден, че говори за това, защото не смее да задълбае в нещо по-сериозно. Най-малко вече от половин час седяхме в това кафене и тя не спря да говори за някакъв непознат, който седял на мястото до нея.

            -Кажи ми за съпруга си, Дари – прекъснах поредния й опит да продължи да говори за непознатия – защо не ми се похвали?

            Лицето й помръкна мигновено и аз примигах. Тя никога не си беше давала сметка за чувствата ми към нея, затова и нямаше логика сега изведнъж да се притеснява от тях.

            -Какво има? – попитах я. Виждах двете й ръце на масата и мигновено осъзнах, че няма пръстени по тях.

            Дарина тръсна глава.

            -Предлагам да не говорим още за това, Станимире – сурово ми отвърна тя, но секунди по-късно лицето й се просветли – за този разговор ще ми трябва поне едно голямо уиски.

            Въздъхнах, загледан в красивото й лице. Дарина бе жена от изключителен порядък – чертите й бяха съвършено изразени, нито твърде меки, нито твърде строги, а очите й – те бяха силни. Ясни, ярко сини, сякаш вечно те следят. Можеха да уплашат повечето мъже просто защото крещяха „опасност”. Характерът на Дарина също не беше от най-укротимите.

            -Кажи ми за себе си – каза Дарина – намери ли някоя неземна красавица да ти прави компания вечер?

            -Не – свих рамене и погледнах жената пред мен право в очите – няма такава.

            -О, колко си претенциозен, Стани. Винаги си бил – тя кимна, сякаш замислена за нещо, различно от това, което казва – умът ми не го побира.

            -Кое? – попитах я.

            -Колко си пораснал – изненада ме тя – Вече си мъж. Когато последно те видях, беше още момченцето, с което съм израснала.

            Странно, но думите й ми подействаха обидно. Разбира се, че се бях променил, но пък чак сега ли го забелязваше? Изненадващо тя избухна в смях.

            -Пак правиш тази смешна физиономия – посочи ме тя – пак я правиш, след всичките тези години!

            Не разбирах за какво говори, затова измъкнах от джоба на дънките си кутията ми с цигари и запалих една, докато Дарина все още се подиграваше на нещо си нейно.

            Тя скоро се успокои отново и ме загледа замислено.

            -Сигурно не ти е много лесно – тихо каза тя. Почти все едно говореше на себе си.

            Бях сигурен, че без да съм казал и дума, тя ще е получила потвърждение.

            -Как е баща ти? – беше логичният въпрос, който да последва.

            Дръпнах от цигарата си, забавяйки отговора.

            -Държи се.

            -Съжалявам, Стани. Сигурно моментът не е подходящ да ви се натреса.

            -Нищо подобно – поклатих глава бързо, потвърждавайки думите си – ти си ни много близка, знаеш го. Баща ми ще се радва да те види. Както и аз се радвам, Дари.

            Тя се усмихна широко. В очите й виждах тъгата, отразена от моята собствена мъка. Въпреки че Дари ме третираше като неин по-малък брат, вместо като някой възрастен мъж, усещах, че поне донякъде ме разбира. Разбираше ме за всичко, освен за чувствата ми към нея.

            Замислих се дали да й разкажа за халюцинацията и кошмарите ми. Само че преди да се престраша, Дарина протегна нежната си ръка през масата и взе кутията ми с цигари. Под смаяния ми поглед тя измъкна една цигара и я запали със запалката ми.

            Намръщих се.                      

            -Какво правиш? – попитах я.

            Тя ме изгледа сякаш бях отново малкото й непослушно „братче”.      

            -Ти си спортистка, Дарина – сърдито й казах – нали не си и пушачка?

            -Кога ти ми стана батко, Стани? – предизвикателно ме попита тя.

            Искаше ми се да й кажа, че вече бяхме възрастни хора и разликата ни от 3 години нямаше никакво значение. Или може би аз се оказвах по-разумния от нея. Но нищо не казах, а само свих рамене и продължих да си пуша моята цигара. Да виждам Дарина с цигара не беше приятна гледка за мен, и не защото не обичах да гледам жените да пушат. Знаех колко много значи за нея танцуването. Не исках пушенето да й пречи, както пречеше понякога на мен.

            Пушехме за известно време в мълчение, всеки потънал в мислите си. Аз се чудех какво се случваше със съпруга й и защо беше отказала да поговори с мен за това. Защо не носеше пръстен, въпреки че безкрайно много ми беше говорила, че когато се омъжи, никога няма да свали пръстена? Доколкото помнех, тя вярваше с цялото си сърце в сватбения обет. Или в който и да е обет.

            Малко по-късно си тръгнахме от кафенето и Дари ме последва към Аудито ми. Качи се на седалката до мен и въздъхна, отмятайки тежката си дълга руса коса.

            -Вече да се прибираме, а? – предложих й.

            Тя ме погледна със странен поглед. Не можех да проумея какви мисли се криеха зад сините й очи.

            -Много си красив, Стани – каза ми тя, вместо да ми отговори. Сърцето ми се разтуптя от тона й.

            Прочистих гърло, мигновено почувствал се неудобно. Дори репортерите, изникнали от никъде, не ме караха да се чувствам толкова притиснат в ъгъла. Не можах да реша как да изтълкувам думите й – дали като флирт или като някаква странна гордост – затова просто се престорих, че не съм ги чул.

            -Освен ако не искаш да се разходим още? Виждам, че не си уморена от десетчасовия полет – казах й. Тя се засмя лежерно, но очите й продължаваха да ме наблюдават странно.

            -Защо не отидем до онзи мол? – предложи ми тя – София Тауър?

            Не очаквах, че Дарина ще се интересува от поредния търговски център, но в последно време този мол бе станал особено популярен, след като преди няколко месеца баща ми проведе там една благотворителна кампания.

            -Да, става – съгласих се. Бе пределно ясно, че където и да искаше да отидем, щях да съм „за“.

            Когато паркирах колата в подземния паркинг на мола, Дарина измъкна от чантата си малко огледалце и се зае да пооправя косата си. Докато се съзерцаваше, аз съзерцавах нея.

            Дарина прибра огледалото и срещна очите ми бързо - вече беше твърде късно да скрия, че я гледах.

            -Има ли нещо? – попитах я, чувствайки се хванат на местопрестъплението: виновен, че съм я наблюдавал, докато е оправяла косата си.

            -Трябва ли да има нещо? – гласеше отговорът й. Тя леко се наведе към мен, протегна една ръка и нежно докосна рамото ми. Сърцето ми мигновено започна да блъска в гърдите ми, докато мозъкът ми трескаво се питаше какво става.

            Нима? Беше ли възможно...

            -Няма ли да ми кажеш какво е станало със съпруга ти? – попитах я директно. Тя дори не трепна от думите ми, сякаш напълно нямаха значение. Никаква емоция не предизвикаха у нея.

            Усмивка изгря на красивите й плътни устни. Вече едва можех да дишам спокойно. Дарина се наведе още малко към мен и аз вече бях повлечен в стихия от емоции. Тя ме целуна. Дарина и горещите й меки устни – невъзможната ми мечта се превръщаше в реалност. Дарина се притисна към мен, а моите ръце я обгърнаха.

            Наскоро не бях изпитвал такова силно желание към някого, сякаш страстта потичаше във вените ми вместо кръвта ми и безмилостно ме превръщаше в животно, което не мисли.

            Внезапно тогава чухме оглушителен трясък. Дарина се стресна и рязко се дръпна от мен, когато цялата кола се разтресе. Не, не беше само колата.

            Целият подземен паркинг се тресеше. Изведнъж в сърцето ми се намести тревога, а Дарина отвори вратата.

            -Земетресение ли има? – попита тя, уплашена, и се озърна наляво-надясно.

            -Чакай, влизай в колата. Трябва да се махаме оттук! – казах.

            Писъци – бяха далечни, но не можех да ги сбъркам. Изведнъж всичките подробности от кошмара ми снощи се завърнаха с трясък в съзнанието ми. Огънят, експлозиите, търговският център.

            -О, господи, не! – възкликнах аз и панически се опитах да запаля двигателя на Аудито.

            -Какво става, Стани? – гласът на Дарина бе стегнат от нерви.

            Още един трус разтресе силно всичко и Дарина изпищя от страх. Писъците, някъде отдалеч, станаха повече и по-силни. Трябваше бързо да се махаме оттук, а струващото ми повече от четиристотин хиляди долара Audi R8 GT отказваше да запали. Цялата скъпа електроника в колата бе мъртва. Сърцето ми изстина.

            -Да се махаме! – рязко казах – слизай от колата, Дарина!

            Тя ме послуша, заобиколих автомобила си и хванах ръката й. Хукнахме към изхода от паркинга, откъдето бяхме влезли с колата. Третият трус обаче ни събори на земята, сякаш за моменти не можех да осъзная къде е горе, къде е долу, а от тавана се срути купчина прах. Последва ужасен, оглушителен шум. Сградата скърцаше над нас. Изправихме се с мъка и аз трескаво задърпах Дарина към изхода.

            През почти непрогледния прах видях как покрива над главата ни поддаде, тръбите, които минаваха по него първи се счупиха на места. Всичко стана толкова бързо, че не успях дори да ги зърна повторно. Дарина изпищя и аз я грабнах настрани секунди преди огромен къс от тавана да падне до нас и да ни обгърне в още прах, който полепна по лицето ми, влезе в очите и устата ми. Енергията от удара ни събори отново на земята, а глухо се дочуха още писъци. Прахът за момент ни завзе като мъгла.

            Усещах горещината. Огънят.

            -Гори! О, боже, Стани, гори!! – изкрещя накъсано Дарина. Прахът осветяваше всичко в оранжевата гама, тъй като все още не се беше слегнал от въздуха. Дръпнах Дарина към изхода от подземния паркинг – или поне в посоката, където той трябваше да се намира. Затичахме се, въпреки че не можехме да тичаме много бързо, защото имаше нападала мазилка и парчета бетон. Стърчаха тръби от пода. Алармите на не една кола пищяха оглушително, но не успяваха да заглушат писъците, които чувахме отгоре. Все едно някой колеше хора.

            Дарина плачеше, докато тичахме, а моят поглед бе фиксиран напред и мигах почти непрекъснато, борейки се с болката в очите ми. Трябваше да излезем оттук. Видях дневната светлина на няколко метра пред нас.

            -Давай, Дари! – викнах й.

            Тя се спъна в едно стърчащо желязо секунди преди четвърти трус, или експлозия, да порази сградата. Тътенът бе оглушителен този път, грохотът, едно стенание сякаш самата сграда страдаше от ударите. Ушите ми заглъхнаха мигновено. Дарина изпищя, когато голяма част от бетонния таван на паркинга я повлече към земята. Ръката й беше изтръгната от моята.

            -Не!! – изкрещях с ужас. Освен прах и бетон, отгоре падаха и всевъзможни запалени отломки. Нямах представа какво са били, преди огънят да ги обгърне.
            Хаос, ужас, крясъци. Сградата продължаваше да скърца заплашително над мен, а Дарина лежеше в безсъзнание под тежката беттонна плоча. Наведох се, опитах се да я повдигна, въпреки че знаех, че е безсмислено. Пръстите ми се вкопчиха в назъбения бетон.

            -Дарина!!

            Тя отвори леко очите си. Бе адски горещо и прашно, едва дишах, но въпреки това тези прекрасни сини очи се вкопчиха в мен като глъдка чист въздух.

            -Дари... хей... всичко ще е наред – казах й и коленичих до главата й. Единствено главата и едната й ръка не бяха затиснати под плочата – ще те измъкна от тук. Ще те спася, обещавам ти.

            -Стани... – тя прошепна. Не я чух от оглушителния шум на хаоса, но прочетох името си на устните й. Една сълза се отрони от лицето й.

            -Не, моля те, стой с мен! Стой с мен!! Ще те измъкна!

            Ушите ми пищяха. Не успявах да чуя дори собствените си думи, вече писъците и трясъците се сливаха в една глуха песен. Огледах се трескаво наоколо и взех една от нападалите по земята метални тръби. Можех ли да повдигна онази тежка бетонна плоча с едно от тези неща? Знаех, че няма никакъв начин.

            Още една експлозия - сградата щеше да се срути. Озовах се на земята, очаквайки мига, в който всичко ще свърши. Знаех, че ще умрем тук, но нямаше да оставя Дарина!

            Настана тишина. Наистина оглушителна тишина. Не бях сигурен всъщност дали не бях загубил слуха си, заедно с усещанията от тялото ми. Разтърках очи и видях огъня. Навсякъде около мен гореше. Дървени конструкции, всевъзможни отломки и дори бетонни плочи.  Не можех да разбера как може бетонът да гори, но го виждах със собствените си очи. Това не бе реално.

            Това бе някаква халюцинация, някакъв кошмар. Нямаше начин бетон да гори! Не можех да видя къде е Дарина. Имаше твърде много отломки... и изведнъж над главата ми виждах небето. Какво?

            -Объркан е. Сложете му кислородна маска – дочух нечии глас, докато се взирах в небето.

            -Намерихте ли други оцелели?     

            Дарина? Усетих да слагат нещо на лицето ми и вдишах, от което изведнъж съзнанието ми започна да се прояснява. Осъзнах, че лежа на твърда повърхност и че вече няма огън и пламъци около мен. Рязко се изправих до седнало положение и кислородната маска падна от лицето ми, а главата ми се завъртя. Повдигаше ми се. Непознат мъж, клекнал до аптечка за първа помощ, се взря в мен.

            -К-какво става?! – изкрещях стъписан и се огледах. Около мен навсякъде сновяха парамедици. Имаше линейки, полиция. И тогава го видях. Молът.

            Все още гореше, и той не беше единствената сграда, която може би пламъците щяха да опустошат. Не беше близо до нас, но виждах как гори като факла. Явно не можеха да овладеят онзи нереален пожар, подпалил дори бетон.

            -Д-дарина... – изпълзна се от устата ми. Скочих на крака.

            -Хей, къде... – опита се да ми каже мъжът. Игнорирах го и хукнах с всички сили през парка, където ни бяха евакуирали, обратно към търговския център.

            Сградата не приличаше на нищо. Отломките, падали от етажите, останките от нещо, с което бяхме свикнали. Обгорени, разтърсени, в прах... и кръв. Имаше много кръв и мъртви хора. Стомахът ми се преобърна от гледката, а очите ми се насълзиха от миризмите във въздуха. Наведох се да повърна, с ужас притискайки корема си. Навсякъде търчаха хора, все още в хаоса, опитвайки се да овладеят пожара. Изправих се там, пред огромните огнени езици, които обгаряха сърцето ми. Превръщаха душата ми в пепел.

            Ръцете ми бяха отпуснати покрай тялото, докато гледах и не можех да се помръдна. Някак знаех, че Дарина не беше оцеляла в тази трагедия. Чувствах се блокиран, безчувствен, въпреки че усещах парещите сълзи, стичащи се по лицето ми.

            Това място бе погребало моята единствена любов. Точно когато, може би, най-сетне щях да…

            -Време е, скъпи съграждани – проехтя глас, усилен от високоговорители, чиято позиция не можех да определя. Гласът сякаш идваше от всякъде и от никъде. Настръхнах и се огледах, въпреки вцепенението си – Време е да посрещнете съдбата си. София е в моите ръце!

            Гласът бе мъжки, гръмък и опасен. И бе глас, който за първи път чувах.      

            -Това е само едно малко предупреждение от мен, за вас! – продължи гласът. Хората навсякъде бяха застинали, оглеждаха се стъписани, притихнали. Слънцето имаше наглостта да изгрее над главите ни и да ни изпълни с топлината на късната пролет. Не я усетих. Усещах жегата от горящата сграда пред мен.

            -Който не ми се подчинява, ще бъде изпепелен! – прогърмя гласът. Аз усетих как всяка малка частичка от мен е стегната с омраза. Образът на моята Дарина, затисната под бетонната плоча. Целувката й. Целувката, за която толкова много си бях мечтал. – имате късмета, че ще сте след първите ми последователи! Наричат ме Лидера и Аз ви приветствам  в моето царство!

            Гледах право в огнените езици пред мен. Лидера? Аз знаех за тази горяща сграда. Аз я бях сънувал. И въпреки това моят ум ме беше предал, изоставяйки спомена за този кошмар до момента, в който той вече се случваше. И вече нямаше какво да направя.

            Изкрещях, изпълнен с цялата болка и омраза на света. Коленете ми поддадоха, очите ми – вкопчени в огъня – се затвориха. Този огън обгаряше руините на сградата и руините на моето сърце.

            Лидера.

            Лидера.