Глава 7

            Сърцето ми се вледени –  разбира се, че не бяхме избили цялата армия, която бях видял в халюцинацията. Явно те получаваха подкрепление, също както и ние. Звукът от хеликоптера вече не се чуваше и не се и съмнявах, че се беше изтеглил. Все още имахме Мария, но оръжието явно не беше заредено. Погледнах към Теодор, а той притисна устройството към ухото си.         

            -Вики, нямаме повече амуниции за „Мария” – каза той тревожно. Виждах на изражението му мрак.

            Виктория явно му каза още нещо, което не му хареса.  

            -Няма да успеем така – каза той, в гласа му прозвуча горчива нотка – ще ни убият.

            Леля ми проплака отново.

            -Аз дори не мисля, че джипът върви все още, Вики – Теодор заклати глава – моля те, помогни ми!! – той повиши тон. Втренчих се в него, виждах желанието за живот на лицето му, виждах страха от наближилата ни гибел.

            Започнаха отново да стрелят по имението. Вече не бяха останали прозорци, които да се строшат.

            Нашите охранители стреляха в отговор, но те не разполагаха с никакви развити оръжия или автомати и мизерните изстрели, които произвеждаха, бяха пародийни.

            -Теодоре, имаме коли в подземния гараж – казах му – дали не можем да избягаме с тях и да минем през всичките онези?

            Той ме погледна с частичка присмех.

            -Имаш ли бронирана кола? – попита ме.

            -Не – заклатих глава ужасен.                     

            -Това не е вярно, Станимире – обади се баща ми с дрезгавия си глас – имаме бронирана кола, в моя личен гараж е. Вземете нея.

            Взрях се в него, не проумявайки защо чак сега го казва, а Теодор ме погледна с надежда.

            -Мисля, че имаме возило – каза той на слушалката – те имат бронирана кола. Ако го знаех по-рано...

            -Но няма да можем да спасим всички – каза баща ми – Станимире, искам да вземеш леля си. Всички други оставаме тук.

            Зяпнах го и челюстта ми зейна.

            -Какво?!

            -Бронираната ни кола не може да вземе повече хора. Има само място за четирима.

            -ТИ идваш с нас! – избухнах аз, но баща ми ме изгледа изключително ледено.

            -Не – каза той сурово – аз съм болен, и оставам тук, с моите служители. Може би те няма да ни убият, може би искат да ни пленят като заложници.

            -Това е пълен абсурд...

            Баща ми погледна към леля ми.    

            -Махни детето ми от тук, Зори – каза й той. Тя все още плачеше и трепереше, но погледът в очите й изстина. Усетих как съм на ръба да се срутя на земята. – махни го от тук.

            Всички от прислугата плачеха, но се държаха едни за други. Останките от сърцето ми се разцепиха на две, когато леля ми пристъпи към баща ми и нежно го целуна по бузата.

            -Обичам те, Мите – каза тихо тя до ухото му – ще изведа Станимир оттук.

            -Аз не съм...

            Тя дойде до мен и ме хвана с невиждана досега сила под ръката.

            -Да вървим към гаража.

            Теодор наблюдаваше всичко това притихнал, но сега го видях доста разстроен и клатеше глава. Не бях очаквал, че хакерът е толкова чувствителен.

            Дойдох пред баща ми, коленичих пред инвалидната му количка и целунах ръката му.

            -Това не е сбогом – казах му – това не е...

            -Гордея се с теб, синко – отвърна ми той, зелените му очи се усмихваха за първи път, откакто го познавах – искам да оцелееш след всичко това. Пази леля си.

            -Трябва да тръгваме, Стани – каза леля ми. Гласът й прозвуча далечно в ушите ми, а пулсиращата болка в главата ми не ми помогна особено. Бях завлечен от леля далеч от баща ми и към подземния ни паркинг. Усещах се вече неспособен да мисля и чувствам, затова просто си забраних тези две неща и зарових всички емоции дълбоко зад желязната ми маска.

*                      *                      *

            Влязох в малката къщурка на Червената змия, чувствайки се напълно изцеден. Бяхме оставили хеликоптера на няколко километра оттук, където бяха пригодили една малка поляна сред гората за него. Влачех се след всички – Виктория първа влезе в къщурката, а аз последен. Жената, отново облечена в черна кожа, беше седнала на дивана и вече беше качила краката си на масата, докато аз успея да се добера до един стол.

            Теодор седна до компютрите си и отпусна глава до тях. Ясен дойде до него и му каза нещо тихо.

            -Има ли ранени? – чух топъл женски глас, идващ от кухнята. Към нас се завтече другото момиче от екипа им, Стефани. Лекарката.

            Чувствах неутешима агония, но нямах сили да й се посветя. Само гледах с празен поглед. Леля ми дойде до мен и ме прегърна, но не я усещах.

            -Това не го бяхме предвидили – изтъкна Виктория. Очевидно. Те нямаха никакво понятие от този Лидер и колко жесток се оказваше. Смътно не спирах да се моля да не са избили всички в имението ми. Надявах се баща ми още да е жив и отказвах да помисля за него другояче.

            Какъв бе смисълът да не идва с нас? Какъв бе смисълът да остане като Капитан на потъващия си кораб? Виждаше ми се чисто самоубийство. Но... не, той беше жив. Те са го оставили жив, за да се възползват от властта му. Може би от парите ни. Може би...

            Тефтерът бе останал в джипа. Тръпки преминаха през гръбнака ми - надявах се да не са претърсили колата ни, но това бе невероятно. Със сигурност Лидерът вече разполагаше с подробно описание на престъпленията си.

            -Виктория, вие се провалихте днес – казах й сурово и срещнах в упор сивите й очи. – провалихте се!

            -Знам, глупако – отвърна ми тя – провалихме се, защото не бяхме подготвени. Защото имах друго мнение за Лидера и грешката е моя. Аз поемам отговорност.

            Изправих се от стола си и смътно осъзнах, че леля ми се опитва да ме задържи, за да не се нахвърля на Виктория.

            -К-как ще поемеш отговорност? – разтрепери се гласът ми. Всичко ми идваше твърде много – к-кажи ми, как?! Баща ми може би е мъртъв заради теб! Заради твоето бездействие!! Вие сте купчина некадърници, а аз... аз ви предупредих! Вие трябваше да... реагирате... по-бързо...

            Усещах как ми се виеше свят.

            -Стани... – прошепна леля ми.

            -Имай предвид, че Лидерът разполага с много повече ресурси от нас, много повече време за подготовка – дочух ясният глас на Ясен, който все още седеше до отпуснатия на масата Теодор – имай предвид, че ние сме само шест човека, Станимире.

            -Казахте, че ще го спрете! – изсъсках му в отговор – защо давате обещания, които не можете да спазите!

            -Ще спазим обещанието си – твърдо каза Виктория и аз я погледнах рязко.

            -Не ми говори! – изсъсках й. Тя явно нямаше намерение този път да насочва пистолета си към мен, защото просто ме изгледа с равно изражение.

            -Разбирам гнева ти, Станимире – каза ми тя спокойно – напълно те разбирам. Но това е война и ние загубихме днешната битка.

            -Аз...

            -Убедена съм обаче, че ще спрем Лидера. И нека ти обясня защо. Той досега бе предсказуем за нас. Жалките малки убийства, за които почти никой не знаеше, те бяха логични за нас. Преследвахме го, но не знаехме колко силен е станал. Това, което той стори в София Тауър, бе напълно неочаквано и напълно не в негов стил. Днес също. Но сега вече знаем какво е започнал да прави. И ще се подготвим – тя ме гледаше твърдо – ще го направим. Ще го спрем и ще имаш отмъщението си. Както и аз моето.

            Потръпнах от погледа в очите й.

            -Ти...

            -Аз познавам Лидера лично, Станимире – продължи тя в гробовната тишина – спри да подлагаш на съмнение желанието и способностите ми да го спра. Той уби моята сестра. Застреля я между очите и аз видях всичко.

            Потръпнах и мигновено пред очите ми изникна спомена за варненския плаж. Сивите очи на момичето. Толкова бяха познати.

            Гледах ги сега пред мен.    

            -Ти... ти беше там – прошепнах. – в съня ми...

            -Ще ти кажа само, че ще го спра. С всичко, което имам, ще го спра.

            Повярвах й. Спомнях си писъка й, спомнях си ясно убийството. Затворих клепачи, припомняйки си първия си кошмар - този, който помнех най-ясно от всичките, онзи кошмар преди пет години.

            -Ти се опитваш да го спреш от пет години – казах. Усещах как всички в стаята се взират в мен – защо...

            -Той е много по-силен от мен – отвърна ми честно тя – аз бях сама. Напълно сама, а той имаше всичко. Вече имам повече. Имаме и теб. Ще успеем да го спрем, ако всичко това за сънищата ти е вярно. Ще сме една крачка пред него, ако успеем да се подготвим. Имаме парите ти. Ще го направим. Но ти трябва да работиш с нас, Станимире. И да слушате заповеди. Ако не бяхте се върнали с Теодор там, всичко това нямаше да се случи.

            -Какво искаш да кажеш? – настръхнах.

            -Всички богаташи от квартала ти са били заловени и задържани като пленници на Лидера – каза тя и аз изтръпнах – но не и...

            -Защото са оказали съпротива. Защото... Господи, не. – тихо казах, довършвайки думите й – умолявам те, кажи ми, че лъжеш, Виктория.

            -Трябваше да ме послушате – каза тя – затова една организация има водач. Защото не виждате цялата картинка.

            Не можах да понеса повече нито една дума от нея, обърнах се рязко и излязох от бараката. Озовах се в хладната гора и под дъжда. Явно бе заваляло след като бяхме пристигнали и сега проникваше през дърветата и блъскаше по главата ми. „Затова една организация има водач”.

            Аз отново бях допуснал фатална грешка. Аз бях този, който... който... ги беше убил. Дарина. Баща ми.

            Изкрещях с всички сили – сълзите бяха безсмислени. Вкопчих ръце в главата си и продължих да крещя, докато гласът ми не прекъсна и докато вече не можех да дишам. Дъждът заглушаваше писъка ми. Обливаше ме в студ, въпреки че горях.                    

            Неконтролируемо хукнах през гората, без да се съобразявам, че се спъвам в корените, падах, после пак ставах, не знаех накъде бягам, къде ще се озова, не виждах от дъжда, от болката. Исках да избягам от всичко.

            Изтощението ме стовари на земята до един стар, изгниващ дънер и лицето ми се просна в калта. Дъждът не спираше, пролетен и упорит, а аз останах да лежа, безжизнен, едва дишащ.

            -Спри – тихо си казах – спри. Просто спри.

            Гърлото ми гореше от крясъците, а краката ми от лудешкото тичане. Съзнанието ми изведнъж бе странно спокойно и празно. Затворих клепачи, исках просто да заспя и целият този кошмар да свърши.

            -Докога мислиш да лежиш тук? – чух глас и бавно отворих клепачи. Дъждът беше спрял, но го чувствах все още впил се в тялото ми, в дрехите ми, в кожата ми. Видях Виктория, изправена пред мен. Седнах до дънера, а тя пристъпи по-близо до мен и седна на него.

            Не гледаше към мен.

            -Последвах те дотук – каза тя сурово и кръстоса крака. Този път не беше на токчета, забелязах – какво ще направиш, като бягаш така? Само можеш да си счупиш крака.

            Отворих уста, но тя не ме остави да кажа каквото и да било.

            -Знам, че не ти пука – каза тя – в момента не те интересува дали ще се разпаднеш на парчета или ще останеш цял. Отчаян си. Искаш всичко да спре.

            Вгледах се в нея.

            -Животът ти се е срутил. За два дена и вече всичко го няма – продължи да говори тя, ясно и спокойно – не виждаш смисъл да се бориш. Чувстваш вина. Изгаря те отвътре.

            Тя замълча за известно време, докато думите й попиваха директно в душата ми.

            -Но това е война, Станимире – продължи тя след малко – и врагът не сме ние самите. Врагът е той.

            -Кой е той, Виктория?

            -Лидерът ли? Той... – тя ме погледна замислено – той прилича много на теб. Изключително много. Когато за първи път те видях, се уплаших от теб. Колко много си приличате.

            Стреснах се. 

            -Това са глупости – отразях я аз – аз нямам братя или сестри, или каквото и да било вече.

            Тя изсумтя.   

            -Мисля, че просто ми напомняш на него – сви рамене тя – той се държеше така арогантно винаги. Мислеше си, че всичко знае и всичко разбира. Мислеше, че е разбрал всичко за света. Също като теб. Аз вече не си спомням как изглежда той, как наистина изглежда. През тези пет години мисълта за него беше обградена от една черна сянка. Отказвах да мисля за него в истинския му вид и вече лицето му е смътно в спомените ми.

            -Виктория...

            Тя ме погледна с равно изражение.

            -Мрази него, не себе си. Ако се мразиш, ще умреш. Ако мразиш него... ами... може и да оцелеем дотолкова дълго, че да вземем отмъщението си.

            -Нямам сили – казах.

            -Знам. Сега си в шок. Дай си време да приемеш случилото се.

            -Аз не искам да го убия. Искам да го победя, да го пречупя – казах – искам да се разкае. Да плаче. Да реве. Да не иска да живее повече със себе си.

            Виктория кимна замислено.

            -Как си го обясняваш? – попитах я след малко – всичко това? Как е възможно... изведнъж да се е случило?

            -Нямам отговора. Но имам нещо друго, Станимире. Имаме мощно оръжие.

            -Нима? – изненадах се аз. Изведнъж започвах да чувствам енергията да навлиза отново във вените ми, замествайки траура. Имах чувството, че сега не е момента да плача и да се отказвам.

            Виктория се усмихна странно.

            -Хората са казали... дръж приятелите си близо, а враговете... още по-близо.