Лили попи бавно капчиците по лицето си, загърна се в мекия хотелски халат, излезе на терасата и потъна в удобния шезлонг. Заливът блестеше до безкрая. Вълните се багреха във всички нюанси на синьото и зеленото и й препращаха лъчите на залязващото слънце. Привлечени от брега, те прииждаха в своя вечен ритъм, а белите им гръбчета ù се покланяха. Би могла да ги гледа с часове. Приглушеният плисък я понесе в спомените, които очакваше. Някога можеше да избере да съзерцава морето всеки ден, да го опознае изцяло или доколкото то ù позволи, да му разкаже всичко за себе си. Преди осем години на този бряг същите вълни бяха галили стъпалата ù, докато Васил отмяташе непослушните ù къдрици. Беше вдъхвала дълбоко соления въздух, за да успокои сърцето си, но то не искаше и да чуе. Плътта ù гореше, нажежена до бяло.
Първата й работната ваканция бе вълшебен сън. Бе дошла тук заради резервата „Силкосия”. Едва на двадесет и шест, биолог в БАН, тя вече събираше материали за докторската си дисертация. Пише ...