ЛИНЧ

Да ти го разправя…

Ама то, ни е за разправяне…

Ни знам дали ще мога…

Знам само, че не се забравя….

Ама, щом искаш, поне допълни чашата…

И то се случи там…

На ръба на Джендема.

Не бях ходил от две седмици.

Не е имало проблеми при строежа на хижата…

Но се обадиха.

И пак съм там.

Но тоя път да ме посрещнат слязоха само три момчета…

И не им се говореше, и избягваха да ме гледат…

Когато се изкачихме, вече не се съмнявах, че е станало нещо.

Никой не слезе от строежа…

Не се и обърнаха…

А друг път скачаха всички…

Момчетата с мен спряха пред къщичката на горското, на около шейсетина метра от строежа, оставиха ми багажа и без дума да кажат, се отдалечиха…

От къщичката излезе Чичето.

Така му викаха. Беше пазач към горското.

Към шейсетте - дребен, кльощав, слабоват.

Облечен в прегоряла и пречерняла кожа скелет.

Тук е през цялата година. Живее в къщето, което бяха кръстили хижа „Мъка”. Кръстили го така, като гледали как Чичето е мъкнел на гръб всички материали за построяването му.

Една стая!

В нея два нара, за легла, две дъски на стените за лавици и една дупка в другата стена за огнище…

Друго не му трябваше. През деня потъваше из дебрите на Джендема - с една торба през рамото и брадва на кръста.

Пътека не търси. Обикаля скали, чукари, поляни… и привечер се прибира.

С пълна торба! С билки! И в колибата, и отвън под стрехите висяха всякакви. И не миришеха! Ухаеха!

А какъв чай правеше! Ни да се наситиш да пиеш, ни да забравиш що си пил! И раздаваше! И на познати, и на непознати. На всеки, който се отбие. Приказки се разправяха за билките му.

Та не знам как стана, но станахме приятели. Като ми останеше време, драсвах след него и потъвахме в Джендема …

И обикаляхме, и се катерехме, и оглеждахме дивите кози и заобикаляхме, като се мерне мецана…

И не отминавахме ни храст, ни бодил, ни цвете…

И беряхме билки…

Сега ме посрещна и покани вътре…

Но нещо не му се говори…

Приседнахме, надигнахме чашите с чая, но разговор няма…

Не изтраях:

- Чиче, какво е станало тук? Нещо не е в ред!

Помълча, помълча па изрече:

- Стана тя една, ама не е за разправяне.

Пак замълча и…:

- Тая вечер не ходи при момчетата. Остани тук.

- Чиче, я изплюй камъчето! Какво е станало?

- Нали ти рекох, че не е за разправяне.

Дръпна една голяма глътка и...:

- Не е за разправяне, ама ти трябва да знаеш…

И заразправя….

Сутрин на равното пред „Мъката” строявали момчетата.

Стотина души.

Една рота. Трудоваци. Турчета от Делиормана. Тия, дето ти разправях, че ни могат да четат, ни могат да пишат, та аз им пишех писмата до изгорите, до майките…

Та старшината ги строил!

Тръгнал покрай редицата…

И крещи, и заплашва, и ругае, ту един, ту друг, ту всички…

Снощи двама закъснели за проверката.

Прескочили до долу за цигари.

Обикаля, крещи, хванал един за яката и го измъкнал от редицата. Раздрусал го и го зашлевил.

Момчето ни мърда, ни продумва!

И оня пак блъска и крещи…

Крещи и блъска…

И… изпсувал!

Турчин!

На майка!

И тогава станало, какво станало…

Изведнъж редицата се извила…

Обградила го!

Хванали го, извили му ръцете и го дигнали нагоре!

Отдолу други ръце му смъкнали гащите...

И го понесли!

Към оградата, към телената мрежа, опъната на забити в земята, подострени дървени колове…

И до най-близкия кол, го надигнали, и…

Офицерите стояли смразени...

Не се сети за оръжие.

И когато вече го дигнали над острия кол, да го нанижат...

Скочил!

Двайсетина крачки.

Един скелет, облечен в пречерняла кожа, с брадва в ръката, се изправил до кола…

Около него!

Стотина души…

Мълчаливи! Страшни!

И двама пребледнели офицери.

И скелетът издумал:

- Момчета, спрете! Опомнете се!

И миг ли, два ли, минута ли, две ли…

И нещо в мундир, с оголен задник, пльоснало на земята…

И скочило, и побягнало, и бягало, доде стигнало до селото и там го спрели, че му се виждали такъмите…

Оголен, жалък, ужасен…

След два часа…

Стотината са пак строени!

Мълчалив, наелектризиран строй…

Скъсани пагони…

И премълчаване на случая…

Привечер не изтраях…

Прескочих до бараката. Опитвам се да ги заговоря.

Мълчат!

Познавах Юснито. Колко писма му изписах. Колко неща ми разправяше за Фатмето. Как чакаше да си отиде, да се вземат…

С каква нежност ми разказваше за майка си, за аннето…

Сама го отгледала, баба рано си отишъл…

Излязох отвън и припалих.

Застана до мен.

Припали. Помълчахме, помълчахме, па запитах:

- Къде ти беше акъла, Юсни?

Изгледа ме и на пресекулки изричаше:

- То някой път акълът не трябва.

- Да ме блъска, да ме удря.

- Но да ме псува…

- На анне!

Едно хлапе, още без брада, още с мъх…

Простена, изхлипа...:

- Аз един анне имам!

И изтри с ръкава очите си…

И замълчахме…

И влязохме вътре…

В опушената дървена барака, дето ù се не вижда края…

И приседнахме до варела-кюмбе…

И записах!

Писмо след писмо…

И до майки, и до изгори….

„… колко е хубаво тук, колко е добра храната, колко са добри хората, колко малко остава, колко скоро ще си отидат…”

Аз пишех.

Огънят във варела пращеше.

Над него, в тенджерата, водата с билките кипеше…

Чичето наливаше, канче след канче…

И се носеше мирис…

Не, не мирис!

Ухаеше!

И на билки…

И на мъка…

И на нежност…

И на мъжко достойнство!