Това било значи… очаквах нещо по-внушително, някак по-колосално и забележимо. А то какво било. Да не му се надява човек. После се замислих, нахвърлих няколко реда… и се отказах да мисля, какво толкова има за разсъждаване, вече съм свободна. Изтрих ги. И въпреки липсата на вдъхновение, все още не вярвам, че е толкова дребно и незабележимо. Толкова време чаках да ми се случи, а сега сякаш не мога да го оценя. Дали не се заблуждавам? При всичкото това желание да го получа е напълно възможно да си въобразявам, че най-сетне го имам. Срам ме е и да попитам другите, не е нормално да искам нещо, което не знам какво е. Макар че не ми е за пръв път. Написах още няколко реда… не достигнах до извода, който чаках. Пак ги изтрих. Смущаващо. Не очаквах и музата ми да изчезне.  И все пак е някак окриляващо, да няма за какво да пишеш, едно гъделичкащо чувство на “безхаберие” и покой, без драми и трагикомедии. Странно. Имам далечен спомен, почти протъркан от годините, прекарани в златна клетка в съзнанието ми, че и друг път съм се чувствала по този начин. Почти съм убедена, че и тогава не можах да го оценя… Дали  това е причината за така дългото му отсъствие, а е толкова малко… би трябвало да съм недоволна, а не съм. Все пак не съм се надявала на нещо различно, та сега да съм разочарована и въпреки всичко… това ли е? Наистина ли се молех отчаяно доскоро за тази трохичка… Не е особено обнадеждаващо, но се чувствам добре… Явно е вярно, че всички хубави неща в живота са малки. Потресена съм и пак пиша и отново трия… Отказвам да призная, макар че вече съм убедена, че тази съкровена мечта, ЩАСТИЕТО, е ъгълчето на една искрена и изпълнена с любов усмивка за добро утро, подарена безкористно и спонтанно… а е толкова малка…