Жега… Вървя и сякаш плувам през маранята и с присвити очи наблюдавам стадото от лисици на мислите ми как се влачи унесено и почти праволинейно по силата на навика напред.
Понякога са почти в индийска нишка, понякога разбъркани като нестройна орда, но винаги си спазват някаква тяхна си неписана йерархическа подредба.
И сега най-отпред върви лисицата, която осъществява обгрижването на пациентите ми.
Тя е силна, с блестяща керемиденочервена козина и само по крайчета на ушите ủ и на опашката е малко по-светла почти кехлибареножълта.
Кехлибареножълти са и очите ủ обсипани с дребни тъмнокафяви петънца, които в редките случаи на гняв сякаш се увеличават и потъмняват като въглени. Тя винаги крачи самоуверено, дръзко и като картечни откоси изстрелва задачите ми в дългосрочен или краткосрочен план :
„Да не забравиш да донесеш два флакона инсулин за г-жа Z в отделението. Да пуснеш вторичен лист и рецепта за г-н R. Да провериш в интернет наистина ли касата вече няма да плаща лекарството на N. Да з ...