...Сълзите приличат на падащите есенни листа...Природата не прощава, както и болката, изнизва се водата след дъжда върху паважа. А някаква жена, с цигара в ръка, измита тъгата, смеейки се на близкия бодигард, шегата притъпява мислите. 

Как бих искала да спра тези листа, да ги погаля с нежните си ръце и да ги утеша ..., по своему, по Анински.

Ала...идващата зима, пристъпва сърдито, мачка мокрите жълтеникави листа , те са толкова самотни и объркани, стъпкани, плачещи, затова облаците бързат да избягат....Да не виждат. Някъде, където е лято. А небето е син воал от радост. И въздухът стига.Щастието е всеотдайност.

Мислите ми са поредната хаотична илюзия. Ала толкова се нуждая от нея!... Усмивката ми е поредната гримаса, клоунска пародия .Аз ли вървя, али някоя друга?...

...Кръговрат и може би пак идващо особено, изтръпнало начало... За кого?!... Листата умират, душата спира, за да поеме въздух. За да живее! И да се събера,от това се нуждая,осъзнавайки коя съм....Истинска ли съм? Намерена  като тъгата....

Вятърът гальовно ме насърчава... С мълчанието.Без празнословия. Нужни ли са изречения, когато умът е облечен като петъчен ден?!....Да вярвам ли, пак, и пак ?....Една птица наблизо закрещява и изчезва от хоризонта. Птицата не съм ли аз?!... Тя лети, а аз ходя с крачки като идващ товарен влак.Влача себе си.. В това ме бива..А сълзите рисуват отворен гроб. Някъде. Някога.

....Капките от дъжд се сливат със сълзите по бузите. Едно в едно. Начало,да,а край- има ли?!....Очите се реят. А ти си далеч.Тишината злокобно извиква безумието.Някаква странна жена, ме кани на кафе.Успявам да и се усмихна, или другата в мен се усмихва..Така и не разбирам. Продължавам по пътя си, и забравям за нея.Звън на телефон ме стряска. Той е, но очите мълчат. Ръцете са сковани. Звънът спира.Тишината е моят тъжен стих. Пътят е пред мен.Това може би има само значение. Хлад и мокри листа. Стига ми!..Другото е хаос..

...А вярата , моята съкровена вяра,за секунди се примолва на обичта.Обич, да!Обичта, тя, ах, дали ще бъде мой съюзник, другар, любимо рамо, красиви спомени?! ...

Или  празен лист, отегчение, невярност, груби думи?! Стълб от крехкост.Вярвям. После-тишината.Дъждът е порой.