Ден 8-ми (неделя)
Очите ми са като понички. Трябва да се стегна, каквото и да стане, ще се наложи да продължа да съществувам. Баба е живяла толкова години след смъртта на дядо, трябва и аз да мога, колкото се наложи, толкова. В тази стая вече няма какво да се чисти, подхващам кухнята, но и тя светва бързо. Старата храна се е развалила и я изхвърлям. Почти нищо не остава, сигурно трябва да напазарувам. За какво ли, като не се сещам да ям, джинсите вече ми падат, ще се наложи да си купя колан.
Вятърът брули в лицето ми, но поне няма да плача, като съм сред хора. Вървя бавно и оглеждам магазинчетата. Следобед е и вече няма нищо интересно в този квартал, което да не съм видяла по много пъти, поне така ми се струва. Благоуханието от една фурна ме връща в нея, след като първо я подминавам. Не съм яла днес, а май и вчера. Взимам си нещо подобно на нашите гевреци, но различно на вкус и неусетно стигам до парка. Телефонът ми звъни. А!
– Елена – Сам прави пауза. – Здравей!
Той говори, сякаш се з ...