В залата беше сумрачно. Литературен клуб. Една носталгия се четеше между звуците на пианото, съпровождано от вехт гражданин, облечен в нещо като кимоно. Това вероятно е било костюм.

     –  Поздравления да кажа, ще е е малко! – възкликна поетесата на микрофона. Понеже беше ниска, вдигна го и той ехтеше. Прекалено високо го вдигна. Микрофона. Така искаше да бъде. Но продължи: – Това е гордост за целия ни литературен клуб, за цялата ни културна общност... Бих казала – за цяла България. А чрез нея за цялата обединена Европа, за обожаемия Европейски съюз!

     Ръкоплясканията бяха малко. В залата присъстваха четирима. Единият беше статист.

     –  Това произведение ще остане в историята на поетиката. Кратко, съдържагелно, ала същевременно богато. Като живота. С удоволствие ще ви съобщя, че този автор е номиниран и за други награди с това произведение, но предпочете да приеме само нашата. Това е достатъчно удовлетворение за висотата на нашия клуб.

     Ръкопляскания. Статистът излезе по малка нужда.

     –  Ще питате, драги ми мои, нали ще питате? Знам, тръпнете. Да? – Мълчание в залата. – Защо съм ви събрала ли? Защо председателствам вашата общност. Онова нехармонично стълкновение между разум и метрика се е случило в синхронното огнище на стихотворението на нашия член, на нашия първоносец, на ....

     Ръкопляскания.

     Водещата продължи, а статистът се върна от малката си нужда.

     Знаейки, че членовете на колегиума вече тръпнат да чуят номинираното произведение, водещата килна назад главата си и съобщи:

     –  Ще го чета без очила. Ще го чета без разум. Защото то не се чете със зрение, нито с ум, а със сетивата на сърцето. Нали така? – намигна на пианиста. Той кимна унило.

     Дядо, на около седемдесет и пет години, стана и попита:

     –  Какво ще четеш? Нали досега само обсъждаме какво ще е то? Защо го няма произведението?

     –  Много е лесно, драги господине, да четеш нещо готово. Това е интровертно съчинение, което се излива в слуха чрез модалитетите на слухозапис.

     –  Как? – попита дядото. – Не чувам добре.

     –  Спокойно, и Бетовен е бил глух. Вероятно очаквате самият гений на автора да го произнесе. И това ще стане. Той... е сред нас. Но това е изненадата, която ви очаква. Ето сега ще произнеса това великолепие, после ще се срещнете с неговото човешко олицетворение. То е кратко произведение, достъпно до сетива и напълно лишено от отсъствие на вглъбеност. Както всъщност всички други гениалности. Знам го наизуст. Наострете се, моля:

Снощи се събудих уморен. После заспах.

Таралеж. Бръмбар. Донякъде поет.

И всичко ми беше мираж.

С пиячка съвсем съм зает.

...

      –  Е, не е ли гениално? – добави водещата. В залата ехтеше тишина. Пианистът натисна някакъв клавиш.

     Поетесата продължи в този дух:

     –   Литературният герой се събужда снощи, демек вечер. Предполага се, през деня е спял. Защо ли? Вие как мислите? Това произведение възбужда толкова въпроси, че чак не може да си представите края му, без да сте прочели началото, както обичаме да правим обичайно. Кой се събужда снощи? Помислете. Но това не е достатъчно. Вглъбете се върху думата уморен. Не само, че се събужда по никое време, но е и уморен. Лесничей ли е героят? Не, лесничеите крадят нощем. Машинист. Може. Заварчик – едва ли. Всъщност всичко става ясно от по-нататъшният анализ на творбата. Таралеж. Бръмбар. Това пък откъде? Ами от таланта му, откъде другаде. Таралежът е, който го кара да се буди уморен (трън в гащите, нали разбирате), а бръмбарът е часовникът на всеки трудещ се. Вече няма такива мъже. Простете...

     Потърси салфетка и като не намери, използва друго.

     В залата не се чуха ръкопляскания.

     Статистът излезе по голяма нужда.

     –  Нека продължим с анализа. – Водещата междувременно си беше намокрила устата с оцет или нещо подобно. Беше подпухнала, но още можеше да говори: –  Мираж... Виждали ли сте мираж? Не, естествено. Миражът не се съзира. Той е видение. Като живот, напъхан в сън, както твърди авторът в първото изречение на изключителната си творба. Асиметрично е погледнал на миража, защото в него и таралежът, и бръмбарът имат своята поанта в собствената му заетост. Ала какво казва геният, нека пием от извора му: „С пиячка съвсем съм зает.“ Какво си въобразявате, че е това?

    Никой не се обади от публиката.

     –  Вникнете, моля. Поетът е зает с онова, което го дистанцира от умората – по такъв убедителен начин, че нито бръмбари, нито таралежи могат да влязат в чистия му ум. Ето това е! Бях кратка, може още много да се каже. Имате ли въпроси на този етап?

     Статистът вдигна ръка:

     –  Тоалетната е за почистване. Няма тоалетна хартия.

     –  Има ли друг? – Водещата се изнерви. Явно друг етап нямаше да има.

     Друг нямаше. Но все пак в края на своите нерви тя видя размах на надежда: някой в публиката мяташе ръка като за помощ:

     –  Да, моля, говорете! – призова го. – Представете се, станете. Ама вие ли сте...? Боже! Авторът! Дами и господа: авторът! Това беше изненадата на срещата!

     Той не можа да стане. Олюля се убедително. Облечен в кимоно. Пианистът. Всъщност – авторът. Каза:

     – Не може да съм писал баш такава глупост.

     После без да иска натисна няколко клавиша. И се засрами. Никога не беше свирил на пиано.