В залата беше сумрачно. Литературен клуб. Една носталгия се четеше между звуците на пианото, съпровождано от вехт гражданин, облечен в нещо като кимоно. Това вероятно е било костюм.
– Поздравления да кажа, ще е е малко! – възкликна поетесата на микрофона. Понеже беше ниска, вдигна го и той ехтеше. Прекалено високо го вдигна. Микрофона. Така искаше да бъде. Но продължи: – Това е гордост за целия ни литературен клуб, за цялата ни културна общност... Бих казала – за цяла България. А чрез нея за цялата обединена Европа, за обожаемия Европейски съюз!
Ръкоплясканията бяха малко. В залата присъстваха четирима. Единият беше статист.
– Това произведение ще остане в историята на поетиката. Кратко, съдържагелно, ала същевременно богато. Като живота. С удоволствие ще ви съобщя, че този автор е номиниран и за други награди с това произведение, но предпочете да приеме само нашата. Това е достатъчно удовлетворение за висотата на нашия клуб.
Ръкопляскания. Статистът излезе по малка нужда.
– Ще питате, ...