Чарли отвори очи и видя как пада срещу слабо осветена каменна стена, от която излизаха шипове. След малко мозъка му също се събуди и го информира, че сталактитите не са шипове и не растат от стени. Скоростта на движението обаче продължи да бъде притеснителна, както и чувството за безтегловност и тоталната липса на усещане на земя под гърба му. Чарли наклони глава напред и видя как малка бледа ръка беше стиснала здраво ботуша му и го теглеше с бясна скорост към далечния край на пещерата.
– Какво, по… – промърмори мошеникът, след което извика: – Сам!
Малкото момче го погледна през рамо, спря и по-скоро захвърли, отколкото пусна крака му.
– Крайно време беше.
Чарли изненадващо не се стовари на земята, а вместо това бавно беше изправен от невидимата сила, която го държеше във въздуха. Не виждаше сенки, затова попита магията дали е проявила инициатива и получи два положителни отговора, придружени от кълбо объркани чувства. Изтупа се театрално, след което намръщено изгледа кльощавата детска ...