- Не мога да дойда, Стийг! - гласът на Ана идваше сякаш някъде отдалече.

 - Но защо, Ана?

 - Натрупа ми се много работа в службата, взела съм си домашно и за тази вечер. Моля те, не идвай у дома, искам да съм спокойна.

Стийг не знаеше, с какво неговото присъствие ще направи любимата му неспокойна, но се съгласи с неохота.

Напоследък отношението на Ана към него беше хладно, макар че правеше всичко, за да се чувства тя добре. От преди седмица, преди още да усети промяната, той й беше купил годежен пръстен и се чудеше как да й го подари и да й направи Предложението.

Докато си измисляше планове за това единствено в живота нещо, отначало бавно и с нежелание да повярва, но после ясно почувства хлад в Аниния поглед.

И така пръстенът, който няколко дни престоя в задния му джоб, готов за действие, сега вече се пресели в чекмеджето на бюрото му.

            С Ана се бяха запознали обичайно, както в много любовни истории, на градския плаж. Той се прехласна от красивата й фигура и гордата осанка, която сякаш го предизвикваше: „Покори ме де, ще можеш ли?”

Тя пък остана впечатлена от мускулестото му тяло. „При това е и интелигентен” - споделяше тя по-късно с приятелките си.

            Когато й говореше, тя го гледаше прехласнато. Той говореше и говореше - за да я впечатли, разбира се, а тя се приближаваше и приближаваше. Това приближаване разбърка, всичките му подредени мисли от придошлата на въртопи кръв в мозъка. Отначало с мъка се опита да ги подреди, но когато усети дъха й до лицето си - горещ и предизвикващ морско вълнение, каза още нещо, заеквайки и двамата паднаха сред вълните на целувката.

Тогава за Стийг времето сякаш застина или пък се задвижи със скоростта на светлината - не знаеше кое точно, защото, когато премести погледа си малко настрани от нея, видя, че слънцето вече беше полегнало на запад и на плажа бяха останали само най-коравите любители на морското къпане.

            От този ден щастието заля Стийг като непрекъснат поток, той се чувстваше уверен и горд, и вярваше, че е намерил любовта на живота си. Досега...

            Сбогува се с Ана и пое безцелно сред градския пейзаж. Постоянно се опитваше да намери някакви логични отговори: защо когато всичко беше толкова хубаво, сега тя като че ли го отбягваше. Но логиката му пред любовта не работеше. Тя изглеждаше като един побелял професор с много публикации в  „Скайнтифик”, на когото бяха дали за задача да опише с математически уравнения красотата на едно цвете. Пълна безпомощност. Толкова е сложно.

            Стигна до дома си. Домът, също като душата му, бе пуст и самотен. Какво да прави. Не му се оставаше сам с мислите. Реши да позвъни на старите приятели- Стю и Брайан. Отдавна не бяха се срещали. Всъщност, откак Ана бе заела цялото му свободно време. И той нямаше нищо против. Но сега се сети за момчетата.

 - Хей, къде си, приятел? Ела разкажи нещо за любовните си подвизи. Ние сме в бара до часовника - радостно дрънкаше Стю в телефона.

 - ОК, идвам при вас! - с желание скочи Стийг.

Скоро пристигна при тях. Поръчаха му чаша бира. Разговорът тръгна весело и Стийг прогони черните мисли.

 - Хей, цял следобед ли ще киснем тук? Хайде да идем да се цамбурнем по веднъж на плажа - предложи Брайан.

 - Дадено, там сме - съгласиха се другите веднага.

Към три часа бяха пред стълбите на входа. Пред погледа им се откри морската шир, която проблясваше от лъчите на слънцето и ги канеше в копринени хладни прегръдки.

Очите им по мъжки обходиха оскъдно облечените красиви момичета. Облите им форми бяха щедро изложени на целувките на слънцето.

 - Я, Стийг, онова там не е ли Ана?

Да, тя беше, без съмнение. Явно си беше взела служебната работа на плажа и имаше с нея един мускулест асистент, да й помага.

            Той и говореше, говореше, а тя се приближаваше, приближаваше...

И времето за Стийг сякаш застина, или пък може би се задвижи със скоростта на светлината, защото мислите му заработиха трескаво и той намери отдавна търсения сложен логически отговор на любовните му отношения.

            Толкова било просто.