Пътник седемдесет и четири се размърда на седалката си. Току що събудил се, той изпита желание да стане и да се протегне, нещо напълно невъзможно в ограниченията при пътуване с космическата совалка. Огледа се и установи, че останалите пътници все още се намират под влиянието на приспивателния наркотик, който се дава по време на полет. Странно защо, но след десетина минути пътник седемдесет и четири продължаваше да е все още единственият буден в салона. А би трябвало всички едновремено да отворят очи, след като по едно и също време поеха пътната си доза приспивателно.

От мястото си виждаше няколко от съседните кресла, пътеката между тях и плътно затворената врата на пилотската кабина, но явно и те също са потънали в сън. А трябваше да излезе някой и да изключи полето, което ги опасваше и да помогне на пасажерите да се изправят.

Реши да се освободи сам от задържащия магнитния пояс, но не можа да намери команден бутон или някакво друго устройство за изключването му. Седалката представляваше автономна животоподържаща система, която погледната отстрани леко сияше, заради изолиращите пътника от реалността вълни. Сигурността на системата бе стопроцентова и попречи на желанието му да се измъкне от нея. Той видя, че и триизмерния екран насреща също е угаснал. Това го изплаши, несъзнателно си помисли, че всички наоколо са онемели.

Тридесет и три годишния жител на Котън сити, Северни Марсиански Щати, вече беше готов да се обзаложи, че совалката е спряла някъде насред нищото на открития космос. Ослушвайки се с напрежение в търсене на някой познат звук, той откри, че е заобиколен от най-абсолютната космическа тишина, която можеше да си представи. Нищо, съвсем нищо, не издаваше и най-малкият шум. Липсваха дори обичайното леко ръмжене на фотонните двигатели или свистенето от циркулацията на подавания въздух през вентилационните системи. Поне някой да хъркаше, колкото да напука малко тази смазваща тишина – каза си той. Но нищо не трепваше на борда. Царуваше онази тежка тишина, която започна да става плашещо осезаема.

Номер седемдесет и четири се извърна доколкото му позволяваха магнитните ограничители. Съседът му по ред бе някакъв деформиран тип с оголен череп и големи хрилни отвори на гърлото. Отпуснал се неподвижно, първо го помисли за умрял, но през минута-две, хрилете се надигаха и показваха, че човека диша. Но не отваряше очи.

Този трябва да е мутирал вид от Хелиос - отбеляза той. Онази планета, намираща се толкова близо до своето слънце, обливащо повърхността ѝ с повишена доза радиация, която отчасти се поемаше от покрита изцяло с морска вода повърхност, сред която живееха обитателите ѝ. На Хелиос, както и на всички останали заселени от човека светове, въпреки тежките условия, живота все пак успя да се развие, но видоизменяйки според местните условия обитателите им.

Нещо взе да пристяга събудилият се. Искаше да се консултира за времето, но нямаше нито с кой, нито с какво. Струваше му се, че са минали вече часове и започна да усеща пристъп на лека паника.

Навярно са попаднали в неприятна аварийна ситуация, от която няма да има кой да ги спаси – размишляваше седемдесет и четири. И ако е имало повреда, едва ли е бил подаден сигнал за помощ, след като всички спяха. А може би са успели и вече лети към тях спасителен екип? Ами ако все пак не са? Ще остане тук сред тишината и непробуждащите се спътници завинаги.

Вечността обаче няма да е много дълга, лишен от храна и вода, почти обездвижен, колко ли може да изкара - ден? Два?

Как да събуди другите? Да вика няма смисъл. Вече бе опитал и успял да се убеди в плътна звукоизолация на собственото си поле, което имаше странната вътрешна система да улавя звуци отвън, но не и да пропуска навън такива. Дали техните дози не са били по-силни и затова да продължава действието им? Ами екипажа? Доколкото знаеше винаги има някой дежурен и точно отсътвието на някой от тях е най-плашещото в момента. Значи корабът е оставен без управление. И пътуващите бяха затворени като в метален сейф, захвърлени в пространството и единствения, който можеше да го оцени, не знаеше кода за освобождаване от полето.

2.

Защо ли изобщо тръгна към този измислен свят - Кратер! Предстоеше му да получи голяма поръчка за марсиански миди и реши да продаде малкото си предприятие за добива им, и да участва в онази абсурдна “Лотария на Кратер”. Рекламната брошура попадна случайно с ежедневната поща и той я прочете. Нещо го накара да остави другите писма. Замисли се и реши да провери на място какви са тези обещания да станеш най-богатия човек във Вселената.

Офисът на представителите на Кратер се намираше в подземните етажи на една пирамидна сграда в центъра на Котон сити, не много престижно място за обещаваща подобна награда фирма. Не обичаше да слиза под земята, но нямаше начин. Събуденото му любопитство го поведе и той заряза всичките си текущи дела.

Влизайки се почувства като в операционна зала. Лъщящо - така можеше да опише помещението. Посрещнаха го стандартните делови мъж, земен тип, и ослепителна секретарка, с вселенски тип красота. Дадоха му истински натурален сок от земни плодове - от отдавна изчезналите на Земята плодове. Зарадваха се като разбраха, че е решил да участва в предлаганата от тях Лотария.

Разбира се, че първо ще отговорят на въпросите, които има за всичко в нея.

Да, рекламата е истина - обясниха те, секретарката ослепително се усмихваше. Спечелиш ли лотарията ставаш най-богатия човек във Вселената.

Къде се намира Кратер ли? Само на седем светлинни години от Марс. Слабо позната планета, но нека това не ви притеснява - има повече богатства от която и да е друга в галактиката. Предоставяме на всички участници наш превоз до там и обратно.

Условията? Елементарни, може да се каже. Просто се изискваше от участниците да зарежат всичките си грижи в сегашния си живот и да отлетят към Кратер с празни ръце и чисти сърца. Тоест, с каквото и да се занимаваш, трябва да го оставиш зад себе си.

Шанс за успех? Еднакъв за всички - подаде му един договор секретарката и дори и не усети как го подписа под нейно влияние. Веднага се появи трети човек, търговски представител на компанията, който се зае с всички дела по продаването на малкото предприятие за добив на продукти от марсианските морета, чийто собственик току що подписа договора и се превърна в нов кандидат.

Продажбата стана доста бързо и лесно. Сумата, получена от нея, отиде за заплащане на таксата за участие. Дори и не помисли да оспорва цената ѝ, която се оказа необичайно висока и погълна парите до поледния цент. Мислите бяха обзети от очакваната награда. Така само след седмица се качи на чисто новата космическа совалка, която щеше да откара осемнадесет души да участват в “Лотарията на Кратер” на самата планета Кратер.

Преди да ги приспят, събраните от едно и също желание, успяха да разберат, че всички са със сходни съдби - продали собствеността си и останали без петак мъже и жени, решили да направят тази жертва в името на бъдещото си преуспяване. После потънаха в дълбок хипносън за три дни, времето нужно на свръхбързата совалка да стигне до планетата, организираща тази невероятна игра.

Гмурването в подпространството пътник седемдесет и четири проспа и пропусна разтягането на реалността извън защитното поле, но сега вече беше буден от отвратително много време и ясно усещаше как пропада все повече в неизвестността.

И го обземаше страх от неизвестността.

Опита чрез броене на ударите на сърцето си да пресметне времето, но се обърка в сметките при преобразуването на ударите в секунди, тях в минути, минутите в часове. Жегна го мисълта, че са изминали дни, но не искаше да я възприеме. Ако е възможно това да се случи, колко ли време ще остане в това състояние преди да умре? Не искаше да стига до такъв край, но въпроса успя да се настани трайно в съзнанието на поддаващия се на смъртен страх човек.

Спомни си, че някога старият му дядо, основател на малката компания за гмуркане в дълбините на марсианските моретата и ваденето на корали, миди и други дарове, казваше, че алчността да имаш много винаги ще те отведе до самоизяждане.

Прав е бил стареца - изпъшка мъжът. Прав е бил, но кой да го е послушал!

Животът му не можеше да се нарече охолен, но с малкото оставено като наследство успяваше да живее добре. Поне допреди десетина стандартни дни. В момента вече нямаше никаква близост със състоянието на задоволителна стабилност.

Да стане богат - това го подведе. Не само богат, нещо повече - най-богатия сред всички. И какво щеше да прави, ако бе успял да спечели тази дяволска лотария? Щеше да живее сред малцината избраници на Земята, някъде в малкото запазени оазиси от зеленина на планетата майка. Или дори да ги закупи всичките и така планетата да бъде само негова?

Ето - плясна се мислено той по коляното, - алчността да имам всичко само за себе си. Е, прав е бил дядо ми, че това ще ме изяде. Изяжда ме в момента с тази подлудяваща тишина и неизвестност.

Убеден, че вече е минало най-малкото едно денонощие, пътник седемдесет и четири бавно се отпусна, останал без сили и без мисли, и отново се потопи в сън, който той възприе като смъртта.

Дори и не се опита да си каже нещо за последно, просто клюмна с глава и застина. Стана един от всички в салона за пътници. Само минута след това екранът оживя и започна да предава забавни програми. Вратата на екипажа се плъзна настрани и от там излезоха трите стюардеси, които започнаха да минават по редиците на спящите. Със специален дезактиватор изключваха покриващите телата полета и проверяваха дали няма да паднат, останали лишени от задържащите ги вълни. Този път всички се събудиха, но обзети от тягостно мълчание, като след тежък кошмарен сън.

Какъвто бяха имали в действителност. На нито един от тях, включително и на пътник седемдесет и четири, не се усладиха топлите сандвичи и свежият натурален сок.

Служителките сякаш не забелязваха настроението на пътниците си. Вършеха работата си с внимание и усмивки. Когато всички се нахраниха, което все пак направиха въпреки липсата на апетит, те обявиха, че са стигнали до Кратер.

3.

Совалката се спусна от най-синьото небе, което можеше да си представи човек, направи една тържествена обиколка и плавно кацна на издигнатата над зелена поляна площадка. С последно изпускане на въздух тя остана неподвижна. Към нея се насочиха няколко души, появили се от нищото, всичките облечени в най-невъзможните дрехи, които може да си представи един съвременен човек.

Първия бе в лека бяла туника и със странни по форма ботуши за езда. През една ръка беше преметнал единия край на туниката и вървеше бързо към совалката. Имаше накъдрена и дълга побеляла коса, която се вееше след него от топлия вятър. Изглеждаше величествно, но не заради лъскавите ботуши.

Другия до него бе намъкнал някакво подобие на фрак в преливащи цветове и светлосин цилиндър с щръкнали антени от периферията му. Носът му стърчеше доста пред лицето и му придаваше леко комичен вид. Тази личност нямаше никакви обувки на краката си и сякаш се радваше от допира на кожата с меката трева.

Третия едва се мъкнеше заради тежката средновековна броня, която дрънкаше при всяка негова крачка. Личеше, че се грижи редовно за нея, защото нямаше нито едно петънце ръжда. Пъшкаше тежко под доспехите, които видимо го затрудняваха, но явно не толкова много, че да го накарат да ги свали. Затова пък носеше удобни и меки спортни обувки в жабешко зелено. Не бяха съвсем на място, но помагаха да се справя с трудностите.

Последния от групата се открояваше с мексиканските си черни панталони и златни лампази, които не спираха да намигат приятелски на топло греещото над всички им слънце. Огромното пясъчно сомбреро се поклащаше с танцувални плавни движения при всяка крачка. В него бе затъкнато голямо перо от щраус. Панталоните покриваха каубойските ботуши и сребърните им шпори от истински звезди. Мъжът имаше изпъкнали напред очи, сякаш се взираше непрекъснато в търсене на нещо.

Тази странна четворка изчака спускането на рампата и появяването на един извънредно объркан и незнаещ къде е тридесет и три годишен мъж. Слезна само той, както му бяха казали да направи. На останалите бе съобщено да изчакат на местата си.

- Добре дошли! - каза онзи със сомбрерото и махна тарикатски с ръка.

- Дошъл сте ни добре! - викна рицаря и трясна с облечената в метална ръкавица ръка по гръдната броня.

- Спечелихте Лотарията! - заяви мъжът във фрака с цветовете на дъгата, сега се видя, че има тънки, опасващи цялата му брада, мустаци.

- Аха! Лотарията ви спечели! - включи се и този с бялата туника. Беше най-възрастен и бялото му отиваше. Говореше тържествено и вдигна ръце за подсили думите си.

- Аз ли? - невярващ попита току що слезлия при четиримата. - Кога? Нали току що идвам?

- Така е - продължи туниката, - но в продължение на една седмица ви проверявахме и само вие издържахте задоволително изпитанието. Щом подписахте договора и започнахме играта. Внимателно ви проучихме, за да решим, че сте най-достоен от всички - обясни мъжът.

- Той го издържа - обърна се мъжът с цилиндъра към рицаря. Сякаш за първи път се виждаха и се почувства длъжен да разясни за какво са се събрали.

- Само той! - кимна покрития с метал. Усмихваше се широко. Прекалено широко, за да се нарече нормално.

- Ще ме извинявате, но искам да ви попитам нещо - дали този Кратер не е някаква междупланетна лудница и тук ни събират от всички кътчета на галактиката? - подпря се новодошлия на рампата. Събеседниците му бяха истински образци на откачалки, разбра го, нищо че главата му все още е замаяна от споменът за някакъв страшен и кошмарен сън, който имаше вкуса на нещо преживяно. - Навярно съм попаднал в някаква заблуда или измама - реши на глас и разтърси глава за да прочисти обърканите мисли в нея.

- Видя ли? - засмя се сомбрерото към стареца в туника. - И той!

- Нормално е - невъзмутимо каза другия. - Но пък издържа изпитанието толкова дълго, нали?

- Така е. Той е добър. Заслужи си...

- Ей! - извика пътника. Не му хареса да говорят за него сякаш не е тук. - Какво става?

- Нищо. Ти спечели и това е всичко.

- Посрещнахме го и аз трябва вече да тръгвам - заяви рицаря. После тропна силно по бронята си и каза гръмко: - Честито и бъди себе си на тази планета.

Докато го изричаше тялото му се разтвори във въздуха и изчезна, така, сякаш никога не беше съществувало на това място. Новодошлия хлъцна от изненада и не можа да каже нищо.

- Дълго посрещане, наистина - заяви този със сомбрерото и тракна със звездите. Посипаха се искрящи рояци, които поеха към небето. Той кимна и голямото щраусово перо направи няколко дълбоки поклона. - Ще се връщам и аз. Добре дошъл! - рече и той изчезна по-същия начин, разтваряйки се в нищото.

- Да, не могат вече и да седят за малко в едновремно за всички ни състояние - каза стареца на мъжът с фрака. Той се съгласи и разклати антените. Между тях пробягнаха някакви светлини, които стоящия безмълвно втрещен пътник дори не се и опита да определи какви са.

- Трябва да му обясним какво печели и да го оставим да се радва на наградата си - рече фракът, докато над главата му се сблъскваха все още фотоните.

- Разбира се. И така - започна официално бялата туника, - ти спечели Лотарията, както вече казах. И се питаш дали си най-богатия на света. Първо, на совалката беше подложен на специален тест и успя да издържиш изпитанието на самотата. Наред с други фактори, които не са важни за теб, а за нас, те определихме като победител. Смисъла на Лотарията е да се подберат такива съзнания, които са различни от другите. Едно от условията е да загубиш всичко, което си трупал през целия си живот. Оказва се, че то е и от най-трудните, хората трудно се разделят с миналото си. Имаме си няколко степени за определяне на подходящите за Кратер, но и това не е важно за теб. - Сега за печалбата. Кратер е единственото място във Вселената, което е изградено от милиарди слоеве реалности, насложени една над друга. Или една под друга, зависи как ги погледнеш - замисли се мъжът и се огледа нагоре и надолу.

Новодошлият мигаше и се опитваше да разбере какво му се говори. Все още мислеше, че е на планета лудница, но пък дематериализиралите се посрещачи го караха да се вслушва в думите на говорещия.

- Сега сме в една ничия – продължи той, - ползваме я за посрещане на избраните. За кратко време тялото ти, съзнанието ти и цялото твое съществуване, което присъства в живота, вселената и всичко останало, ще се слее и абсорбира от местните условия. Сиреч, ще станеш един отличен жител на Кратер. Аз съм нещо като президент, до мен е първия министър, господата, които се върнаха в своите собствени реалности, са главния ни секретар и външния ми министър. Ние сме Комисията на Кратер и избираме кой да става за тук и кой не. Колкото и много да са слоевете, все пак се стараем да ги заемат само подходящи личности. Все някога ще дойде време и ще се наложи да се ограничи приема. - Президента се замисли за милионите години, които щяха да са нужни за да стане тясно на необикновената планета. Изкашля се и продължи да информира новият ѝ обитател. - След малко ще имаш възможността да освободиш истински съзнанието си и да създадеш съвсем, ама съвсем реален свой свят и то такъв, какъвто ти си пожелаеш. Искаш ли ще живееш на старата Земя в която епоха се сетиш? Повечето избират това. Бъди богат. Бъди крал. Стани, ако искаш, дори беден коробоплавател. Или пък лети над останалите като Бог-птица - всичко ще е както ти си пожелаеш. Пари, злато, акции, кредити, банки – създай си цяла една лична реалност, подредена по твой вкус. Това е накратко Кратер. И всичко е съвсем истинско.

- И сам ли ще бъда там... в създадения от мен свят? - най-сетне проговори пътника. Започна да осъзнава какво му се предлага. Също и да иска да го направи. Кой не би поискал подобно нещо?

- С когото си пожелаеш - махна с ръка човека в цветния фрак. - Ако искаш аз мога да бъда в твоя свят. Или да не бъда. Твое желание. Само след минута ще се разтвориш в един свободен слой и започваш да градиш личната си реалност. Ставай астронавт и започвай наново да откриваш звездите. Или се върни в миналото и направи хората по добри. Каквото искаш. Един съвет от мен - не променяй често възможностите, защото като се оплетат доста трудно ще ги разплетеш - той вдигна цилиндъра за поздрав, намигна приятелски, големия нос се изкриви към страната на затвореното око, после зае нормалното си положение и собственикът му изчезна. - Така, вече си усвоен от материята на Кратер, както и той от теб. Клетките ти, съзнанието и планетата сте едно цяло. Това, което прави всичко това възможно, автоматически ще те постави в свободен слой от реалност. Не се притеснявай, има прекалено много място. Започвай да твориш, без никакви ограничения в пространството и времето. Може и да се видим в нечия реалност - разпери ръце стареца и този път не той ами пътник номер седемдесет и четири се разтвори във въздуха на най-невероятното място, което въщност беше идеалният център на Вселената и затова позволяваше всичко невъзможно да се случва.

4.

Затворил очи в мига на разтварянето, пътник седемдесет и четири сега се страхуваше да ги отвори. Чувстваше, че се намира в нищото на огромна празнота и виси в нея като къс скала над пропаст. Все пак ги отвори и пристъпи плахо върху зелената трева. Първо виждаше само зеленина. Започна бавно да повдига погледа си и една по една пред него се появяваха щрихите на собствената му реалност. Някой невероятно бързо поствяше десетки неща на местата им.

Земя. Небе. Планини. Море. Слънце. Въздухът чист и прохладен.

Осъзна, че ловкия художник-създател е самия той и затова се задълба в детайлите.

Планините се издигнаха към небето и краищата им се посипаха със сняг. Тъмни сенки налягаха в подножието и тук там изникнаха гори.

Земната твърд се покри отчасти с море. Тихият плисък на докосването им погали слухът на твореца. Той се усмихна и продължи.

Морето се гънеше със зеленикави пенести вълни. Няколко птици закръжиха и накацаха като флота бели лодки на тях. Бавно се заклатиха и запяха морски звезди.

Слънцето заигра с хиляди отблясъци по водите. Можеха да се видят хилядите сребристи тела как се мятат към златните искри.

Вятър се завъртя наоколо, пое едно пъстро хвърчило и го издигна високо в синевата. Оказа се, че самият творец държи края на въженцето и направлява хвърчилото.

Това не е лошо като за начало - реши единствения човек в този току що раждащ се живот. Наистина тази Лотария ме направи най-богатия човек в този насложен свят от възможни илюзии, където всеки може да бъде всичко.

Ще го направя идеален - обеща си смело и се завъртя. Вдигна глава към невероятното синьо небе. Колко много беше мечтал за него.

Несъзнателно проследи с очи нещо, което не беше сигурен да го е пожелавал да се сбъдва. За малко не отнесе шареното му хвърчило.

Странно, откъде и накъде се насочила тази чисто нова космическа совалка?