Глава III

Един живот

След като преминаха през свода на храма и изоставиха зад гърба си набучените свински глави, гледката пред тях не се подобри – напротив тягостната атмосфера се засилваше. Навлязоха във вътрешността, където мрака се беше настанил трайно, като единствено бавно умиращата светлина на факлата, която Тео носеше, го обезпокояваше. Някаква благоуханна миризма, която Йоан не можа да разпознае витаеше навсякъде около тях.

Истина бе, храмът беше неземен!

Йоан едва вървеше, болката, а може би страхът, бяха отвели мисълта му нейде надалеч, надалеч към смъртта и за това се стресна доста, когато спряха. Все още бе доста тъмно, но умиращият усети, че се намират в по-голямо, централно помещение и наистина беше така, бяха стигнали до сърцето на храма. Мракът, с който Йоан все още не бе свикнал, не му позволяваше да види цялото величие на това свещено място. Явно се намираха в доста голяма стая, защото въпреки факлата, стените на помещението се криеха доста успешно в тъмнината и за миг той си помисли, че се намират в някаква бездна, в някакъв ад. Сякаш бе отворил своята кутия и в нея наистина нямаше нищо освен мрак и страх?! Почувства се сам. Светът, който го заобикаляше изчезна. Вцепени се. Мракът го погълна целия. Искрицата надежда, която все още блещукаше в светлината на факлата започна да го напуска. Затрепери. Точно в този момент изпита за първи път, най-силното чувство, което познаваше до тогава – той умираше. Вече нищо нямаше значение. До ушите му достигна познат шум, някъде пред тях течеше вода, помисли си той...

- Мисля, че ни трябва малко повече светлина – изстреля толкова неочаквано Тео и изтича напред.

Светлината на факлата разкри пред погледа им източника на шума. Беше един малък водопад, които извираше от някакви шахти на тавана, блъскаше се неуморно в крайната стена и събираше уморените си води в едно малко езерце, от което, създателите на храма бяха отвели, чрез множество малки каналчета водите му навсякъде из помещението. Йоан се огледа и разбра, че всъщност водата беше навсякъде. Разбра, че не се намира просто в някаква дупка, а всъщност храма беше едно велико архитектурно постижение. Стотици, хиляди малки пукнатини и каналчета, които като артерии и вени разпръскваха водата из цялата стая, бяха проектирани с учудващо поразителна точност.

„Толкова много вода, ето защо скалата плачеше ” – помисли си Йоан, но всъщност не беше напълно прав. Да, именно това бе причината за стичащите се струи по скалата, ала всъщност течността не беше чиста вода. Незнайно защо, а може би просто, защото умираше, но Йоан не бе обърнал чак такова внимание на аромата, който го посреща в храма. В началото, когато тепърва влязоха, той наистина не беше толкова силен, но тук сякаш се намираше сърцето на тази летлива благодат. Блаженото ухание идваше от водопада. Йоан заостри обонянието си и разпозна из между хилядите миризми в помещението една така добре позната му – тази на спирта. Разбра, че греши течността която бе навсякъде около него не беше вода, а беше парфюм. Загледа се в малкото езерце и въпреки мрака успя да види, че в него плаваха като самотни рибарски лодки хиляди, милиони, безброй цветни листа.  Имаше кърваво червени рози, небесно сини теменужки, снежно бели маргаритки. Потънали в самота плаваха няколко лотоса, около които водата виеше като гердан стотици водни детелини, безброй камбанки от момина сълза и люляк. Имаше още цветове на огнени гербери, на сламено жълти и кралско червени лалета, на зелени китки здравец. Малкото езерце сякаш бе създадено за да покаже събрани на едно място всички видове цветя – и наистина беше така. Точно в средата на езерото, положено върху едно огромно листо от лотос, плаваше цвете единствено по рода си. Бял нарцис, красив колкото самия Йоан беше...

Цялото езеро представляваше една магическа отвара, безброй аромати примесени в спиртната основа, сякаш някоя вещица беше забъркала в своя казан, елексира на живота. И въпреки че във въздуха вилнееха хиляди миризми нямаше конкретна, която да надделява над останалите. Йоан си спомни как тогава изпадна в едно блажено състояние, в една нирвана, в една мечта, където го поведоха различните аромати. За миг той затвори очи и душата му полетя. Все още не можеше да открие някакъв отделен, конкретен мирис из благоуханията, които го обливаха целия, трудно му бе да опише хармонията която го бе завладяла и цялата блажена еуфория която бе експлодирала в сърцето му.

Тогава разбра, че греши – не биваше да търси хиляди отделни аромати, защото във въздуха витаеше само един – мириса на живота.

И настина в мига, който Йоан затвори очи, всеки следваш негов дъх, го отвеждаше в различна сцена, в различен момент от неговия живот, така характерен със своята собствена миризма. Първият дъх го отведе в прегръдките на майка му, която той загуби още като бебе, аромата, който го отведе там беше на майчино мляко и на топлата женска гръд, способна да задържи живота в себе си. След това се озова в люлката си, над която баща му обичаше да завързва китки люляк. Следващия аромат, който долетя при него го отведе в приказната къща край морето, където беше отгледан. Всеки нов мирис идваше, хващаше го за ръка и го водеше в отделен момент от неговото минало. Йоан се наслаждаваше на живота си, който преминаваше като на кино лента отново пред него. Ароматите избухваха един след друг и пред погледа му, всеки път се раждаше един нов свят, едно уникално място, един спомен.

Морето долетя със своя специфичен мирис на солена вода, на хилядите организми, които живееха в него, на безкрайната шир. После дойдоха стотиците декари гори, в които Йоан ходеше на лов с дядо си. Миризмата на кестен и лешник, на дъб и бук, на смърч и ела, на белите брези и на високите борове, на липите и акациите около които жужаха хиляди пчели, на хилядите горски треви и храсти, на горски ягоди и мента, на къпини и боровинки, на животни, на малките езерца, на блатата и реките, на гъбите и мъховете, на пръстта, мириса на цялата гора го заведе там.

Ала пътешествието му не преминаваше само през хубавите спомени. Аромата на застояла вода, на тиня, в която като остарели русалки, изгубили своята младост и красота, плуват хиляди жаби, го отведе в онзи най-страшен миг от детството му, когато бе пропаднал в стария, затворен кладенец. Споменът премина само за миг, но все пак успя да накара сърцето му да трепне и стомахът му да се присвие на топка. Малко след тази случка той загуби и баща си. Беше на девет.

Мокрият асфалт, високата скорост и старите протрити гуми са оказаха достатъчна причина, баща му да не може да вземе навреме онзи завой. Все пак бързаше, синът му беше в болницата след като бе пропаднал повече от десет метра в тъмното гърло на кладенеца. За съжаление съдбата не му предостави реванш и това бе последното нещо което направи.

Колата се понесе в бездната с бясна скорост, пръски кал, листа, треви, парчета счупени стъкла и дървени трески се разнесоха зад нея.  Отначало автомобила не се преобърна, но след като се удари в една скала, подскочи във въздуха и прелетя над короните на няколко дървета, зад които се простираше гъста гора. Следващите удари с оказаха фатални. Сякаш гората се беше съживила и дърветата бяха решили да си поиграят на топка с пропадащият автомобил. Колата тъкмо се бе увила в сиво-черен дим и по-скоро приличаше на адска колесница, когато едно от дърветата я закачи с клоните си и най-сетне успя да я преобърне. Точно в този миг едно от колелата се откачи от оста си и изхвърча пред нея. Всички дървета, които можеха да достигат до колата протягаха клони, точно като някакви мъртвешки ръце, сграбчваха някакъв чарк от нея и безмилостно я разкъсваха.

Изведнъж, сякаш от нищото, като някакъв призрак роден из дълбините на мрака се появи пламък. Всъщност не пламък, а пламъче, малко, което дойде незнайно от къде, погали автомобила по цялата му дължина и изчезна толкова изненадващо колкото се бе появило. Ала изчезна само за миг, миг, след което се върна, като доведе след себе си пламъците на току що избухнал пожар. Явно пламъчето бе подушило силния аромат на бензина и не можеше да си иде просто така. Цялата кола бе пропита с горивната течност, която като някаква черна отрова бе изпълзяла от двигателя и чакаше... само чакаше подходящ момент. Когато пламъците я достигнаха бе необходимо едно нежно погалване, една сладострастна милувка, за да накарат огнения ад да се събуди и да погълне автомобила, който в този момент приличаше по-скоро на горяща факла, на малка искрица в нощта...

Огънят бе избягал от своята клетка! Пламъците му, като дяволски езици облизваха автомобила, вкусът на бензина направо ги подлудяваше, вкусът на горящата плът ги възбуждаше, ала вкусът на смъртта бе този, който успя да прероди пожара в красива експлозия. Ако някой имаше възможност да види случилото се в онзи миг, то той би оприличил горящата кола на черно-сив пашкул, от който се раждаше най-невероятната пеперуда. Какавидата беше сива и безразлична като смъртта, но след като експлозията я разкъса от нея излезе спотаения бесен огън, от който се появи една горяща пеперуда, с огнени криле, която приличаше на току що роден феникс и точно като такъв след себе си остави само пепел... но не своята, а тази на покойника и на части на автомобила, който тогава представляваше  просто една купчина от желязо и незапалими материали, които някой се бе постарал да събере на едно място. Огънят прелетя над дърветата и запали всяко от тях, до което се бе докоснал.

След няколко секунди пожара замря, силният вятър и капките на дъжда започнаха да го убиват бавно. Колата най-сетне се спря няколко метра по-надолу от където бе избухнала. Все още гореше – слабо! Ала живота на шофьора й бе угаснал – напълно...

Така Йоан загуби баща си. Беше на девет.

Съдбата имаше все пак милост към момчето и то се отърва почти без сериозни наранявания след като беше пропаднало в кладенеца. Няколко драскотини, натъртвания, синини, спукана китка и голяма уплаха – това беше равносметката. В болницата прекара само един ден, на следващия трябваше да се сбогува завинаги с баща си.

Погребението беше самотно, смъртта на покойника не остави след себе си много натъжени души.

Когато Йоан се изправи пред живия водопад, ароматите, които го завладяваха един след друг, не пропуснаха и този спомен. Пое дълбоко сетния си дъх, който бе напластен с благоуханието на йод, на зеленина, на ореха, който растеше, зад старата им семейна къща. Йоан заедно с дядо си, който остана единственият му жив роднина, погребаха мъртвия в старото семейно гробище, което се намираше до стария орех, който хвърляше дебела сянка над семейния параклис. Огромното дърво бе израсло там от незнайни времена и беше приютило под величествената си корона много от предците на фамилията. Точно там след тежката катастрофа един старец и едно дете си взеха последно сбогом със своя син, със своя баща.

След този инцидент живота на Йоан се преобърна, както казват хората, съдбата му се усмихна и живота му потече като мед и масло. Следващите години той прекара с дядо си, който беше човек мъдър и учен, за когото образованието беше над всичко. Затова то бе приоритет в мирогледа му.  Старецът загуби син, ала живота му отреди не леката задача да се грижи за малко момче на старини.

Къщата им не беше огромна. Имаше няколко спални, кухня, голяма всекидневна, трапезария, която бе толкова малка или поне изглеждаше така заради огромната дъбова маса в центъра, че когато се събираха повече хора те трудно се разминаваха, малък прашен таван, където стояха забравени спомените на семейството, старо мрачно мазе, станало дом на хиляди паяци и единствената по-голяма стая, където се намираше семейната им библиотека. Всъщност библиотеката бе допълнително застроена до къщата – огромна, за да побере хилядите книги, които семейството им притежаваше. Тя приличаше по-скоро на бойна кула, която защитаваше източната стена на имението. Именно в тази кула, в този малък чуден замък, събрал словото на хиляди души, Йоан прекара по-голямата част от младежките си години. Често четеше до толкова късно, че заспиваше там, между книгите, потънал в магията на съня и заедно със слънцето, което първо в цялата къща бе посрещано от библиотеката, сутрин Йоан се събуждаше заедно с началото на изгрева и нежните слънчеви лъчи му доставяха нужната му светлина, така необходима за да може да продължи със следващото приключение, със следващата книга.

Като момче Йоан беше много мълчалив, дори леко притеснителен, но имайки в предвид нелеката му съдба този факт не учудваше никого. Плах и стеснителен той сякаш не смееше да живее живота си, прекарваше по-голямата част в деня учейки се или четейки поредния роман. Книгите му даваха всичко, от което имаше нужда, всъщност те го дават на всеки, който го желае, а Йоан бе влюбен в тях и попиваше всичко, което те му поднасяха наготово. Освен от литературата като любима наука, той се занимаваше с почти всичко останало. Биологията му разкри тайната на живота, на животните, растенията и човека. Физиката и химията му разкриваха всичко за света, който ни заобикаля, за звездите, планетите и необятния космос. От географията и икономиката той научаваше сложния човешки бит. Историята го учеше как да живее. Чуждите езици му се отдаваха също и едва петнадесет годишен той вече говореше свободно четири езика, като в последствие бройката им нарасна значително. Изучаваше също религия, митология, механика, електроника техника... изучаваше всичко до което се добереше – беше адски любопитен. Дипломата му за средно образование беше просто една формалност и след като Йоан я получи се изправи пред истинския живот. Напътстван от своя дядо, той естествено реши да продължи с учението си. Старецът беше вече на седемдесет и пет години и през уморените си очи виждаше своя край. За това, а и поради факта, че вече добре бе разбрал, че внукът му е необикновен той реши да изпрати своето момче във възможно най-доброто училище, което се намираше възможно най-далеч. Йоан не беше готов за реалния живот – суров, жесток, порочен,  възрастният човек знаеше, че не е успял да даде нужното на малкото момче, това което нормалната му среда можеше да му осигури, затова се надяваше, че когато остане сам грубостта на живота ще му помогне да навакса пропуснатото.

„Живота е като ковачница” - казваше старецът на своя внук. „Често под силните удари, между чука и наковалнята се сътворяват истинските неща, истинските хора. Понякога от тази ковачница се ражда нещо обикновено, понякога е нещо много красиво, ала само веднъж на много години - нещо уникално, нещо, което дори самият творец би се почудил от къде и как се е появило. Понякога това съвършенство е обикновена вещ, способна да помага на хората – практична или красива – може би? Друг път това е щит, който да поема ударите вместо другите, може дори да е остър и бляскав меч, под острието, но когото се смачква неправдата и възтържествува справедливостта, ала само веднъж, животът е способен да сътвори нещо, което да обединява всичко добри качества в себе си. Но запомни, сине, за да се изкове нещо съвършено са нужни най-много удари. За това когато живота пред теб ти предложи предизвикателство не трябва да се колебаеш дори и за миг, а да го приемеш. Може ударите, който получаваш да са толкова силни, че не можеш да останеш прав и да паднеш, дори да заплачеш, когато си на земята – не е срамно, защото в сълзите няма нищо лошо, та те са най-чистото нещо в хората. Веднъж един човек ми каза, че трябва да падаме не като пръчки, а като талпи, тази мисъл много ми хареса, опитвах се да я разбера, да я направя свое мото. Цял живот съм се водил от тези думи, без да разбера какво точно означават. Сега след като погледна напред и края на живота вече се вижда, разбрах нещо, което е много по-просто, но и много по-важно, това е последното, което искам да ти кажа и то е, че няма никакво значение как ще падаме, а единственото, което има смисъл е да се изправяме винаги след това.”

След този разговор Йоан замина за Пейшън, градът, в който щеше да учи и в последствие да заживее. Думите на стареца наистина се оказаха последни между тях, защото малко след като внукът му бе отпътувал, той седна на червеното канапе в трапезарията – онова до голямата дъбова маса и с безгрижна, натрапчиво спокойна физиономия се отпусна в него. Беше се справил и с това предизвикателство - да отгледа още едно дете, да го възпита, да го изучи добре. Създаде още един човек. „Дано хлапето да се справи, толкова е... уникално”. Старецът заплува в морето от мисли което бушуваше в душата му. Дали постъпи правилно като не каза на внука си за болестта, която го беше достигнала? Защо не му каза, че докторите няма как да го излекуват, че туморът в главата му бе пораснал с размерите на отровна ябълка и едва ли ще живее повече от три месеца?!

Защо?!

Това вече нямаше никакво значение, защото успя да стигне до края. Старецът се присегна за ловджийската пушка която лежеше на масата, старите му кокалести ръце я поеха жадно. Въобще не трепереше, а преди много се притесняваше за това. Презареди пушката, махна предпазителя, положи я пред себе си, като насочи дулото към главата си и нежно, с палеца на крака си опипа спусъка. На лицето му се появи усмивка, която, че ли се бе родила там, за да посрещне последния удар, който животът бе отредил на стария човек. Всичко нужно беше на лице, болният за миг изключи всички мисли и тревоги, които се въртяха в главата му, някаква вълна на спокойствие го беше обляла и той съвсем безгрижно зачака...

Времето, което Йоан беше прекарал при своя дядо също му бе припомнено от водопада на живота. Хилядите миризми, който го бяха опиянили, го развеждаха из всички тези спомени от юношество му, старата семейна къща, гората, която беше навсякъде около нея, старата семейна библиотека, дъха на всичките тези книги. Пред него се появяваха много фантастични спомени, който всъщност той не беше преживял, а бе получил даром от книгите. Ароматите се вплитаха в един, единствен мирис, който доведе пред него малкото планинско градче, в което отрасна и в което не му се случи почти нищо особено. Всичките спомени от тези години които идваха при него, бяха някак си сиви, някак си безразлични. Тогава Йоан разбра, че детството му е било изгубено, че всичко в него се беше просто случило.

Изведнъж пред него долетя една леко размазана картина, която в началото не му говореше нищо, но скоро образа, който бе събрал в себе си хиляди различни миризми и емоции, започна да се прояснява. Водопада, езерцето и цялата магия, която беше пропита в това място, го бяха отвели пред вратите на висшето училище в което завърши, с отличие разбира се. Сега образът се изясни съвсем и Йоан разбра, че стои пред университета, в който бе преживял толкова много. Спомена беше толкова ясен, че той съвсем спокойно можеше да прочете надписа, който украсяваше навеса над вратите. Със стилизирани, златни букви беше изписано, на едно огромно, черно платно: „Висше училище по хуманитарни науки, философия и история - град Пейшън”, а от долу бе добавено странното мото, което трябваше гордо да декларира всеки, който бе избрал да учи там: „СИЛАТА ДА МОЖЕМ”. Макар, че този спомен бе предоставен само за миг, пред вниманието на Йоан, той нямаше как да не се засмее, на глупавото мото, което беше повтарял стотици, дори хиляди път. „Силата да можем” – това наистина можеше да го развесели винаги, голяма глупост нямо що.

Изведнъж ароматите, а с тях и спомените избликнаха като неудържим фонтан и започнаха да заливат Йоан с такава скорост, че той едва ли имаше някакъв шанс да различи всички лица и места, които изплуваха на ново в съзнанието му. Из между всички минали моменти, които профучаваха покрай него той улавяше само неколцина. Първият учебен ден, съквартирантите си от университета, някои преподаватели, но не много, различни хора и места, които са оставили траен отпечатък в съзнанието му. В този момент Йоан се чувстваше все едно лети по някоя високоскоростна магистрала, възседнал някой осем цилиндров звяр, със свален покрив, така че да оставя съвсем спокойно русите си дълги коси в греховните ръце на вятъра. Свобода – това чувстваше тогава. Безгранична  свобода. Преминаващите образи сякаш бяха част от пейзажа, който заобикаляше магистралата – размазани и безлични, само няколко ярки и спонтанни, които се извисяваха над останалите, като високи дървета. Йоан не можеше да се насити на тях, на кипящия живот, който беше изживял и който сега се връщаше пред него, сякаш нарочно засилваше колата по магистралата, толкова беше реално, наистина можеше да осети педала за газта, който инстинктивно настъпи до край. Спомените започнаха да се изпаряват само миг след като се появяваха и живота отлиташе толкова бързо, само така както е способен да лети подгонен от безгрижността на младостта. Сякаш Йоан беше отприщил цялата ярост на своя магически кабриолет и той за миг се отлепи от асфалта и полетя. Всичко бе толкова реално, толкова истинско и въпреки че вече не полагаше дори и най-малко усилие в опит да различи връхлитащите го образи, както не можеше да усети и никакъв друг признак, че се движи, той знаеше, че продължава напред. По дяволите сигурен беше в това, все още усещаше гневното ръмжене идващо от осемте гладни звяра, които разкъсваха двигателя със своите петстотин конски сили. И тогава, както всичко отминаваше със скоростта на прахосаната младост, далеч пред погледа, стояща на пътя се появи някаква неясна, червена фигура. Далеч бе само секунда, ала след това тя се озова само на няколко метра пред Йоан, който вече добре различаваше образа на красива жена, облечена в червена рокля и се опита да спре. Появилият се спомен, не беше просто поредния безличен призрак, който щеше да потъне само след миг в мрака, та той беше застанал точно пред него, не се притесняваше ни най-малко от връхлитащата го кола – така де определено трябваше да е нещо важно. Йоан затвори очи и потръпна при мисълта за сблъсъка, които щеше да последва, дори не се опита да потърси педала за спирачката, просто поиска да спре и въпреки високата скорост, това не се оказа толкова трудно. Сякаш магическата кола, в която се намираше закова само за миг, а всичките образи и спомени, които формираха пейзажа продължиха напред, оставяйки след себе си само мрак. Пътя, всичко наоколо, дори колата бяха изчезнали и когато Йоан отвори очи, остана с чувството, че е пропуснал нещо, но прорязващата празнота бързо се изпари от душата му, когато погледна напред.

  Там, заобиколена единствено от мрака, стоеше една жена, чиито образ сияеше. Облечена в крещящо червена рокля, която по неповторим начин обгръщаше перфектните и форми, засилвайки вниманието към тях. Жена с коси по-черни и от нощта, устни по сочни от най-сладкия плод и със сини очи по-дълбоки от морето. Перфектна...

За малко да ми повярвате нали? Всъщност там стоеше едно много красиво момиче, ала нищо чак толкова особено и божествено нямаше в нея, но през погледа на Йоан тя беше съвършена. Пред него се бе изправил образът на жена му, такъв, какъвто го помнеше от онзи летен ден, когато я видя за първи път и мигновено се влюби. Йоан стоеше вцепенен и не можеше да повярва, че това е тя – същото онова момиче излъчващо увереност, красота и интелект, онова момиче, което го накара да забрави всичко на света и което го обикна нечовешки още в същия миг, когато се запознаха. Да тя беше съвършена поне и през неговите очи.

В този момент ароматите, които успяха да опиянят Йоан, за да може да се срещне с този божествен призрак бяха десетки. Полъх на борова гора – за основа, сладникав мирис, преплетен с лек, но остър, пречистващ дъх на тамян, описващ целия неземен ореол, който я обвиваше, божествен дъх на нафора идващ от тялото й, прелестен аромат на разцъфнало липово дърво с безброй жужащи пчели, носещ насладата на черните и коси, пристрастяващ дъх на печени бадеми, завладяващ колкото кафявата и гладка кожа, аромат на роза, която расте в поляна от горски ягоди – силен и натрапчиво сладък също като кървавочервените устни, нежен полъх на мляко идващ от перфектните й гърди и още един по-специфичен аромат, който беше сътворен от хиляди други, сякаш всички цветя бяха отдали по-малко от своя живот, за да се получи този най-прелестен дъх – аромат на красива жена.

Следващия мирис, който долетя от магичното езерото и водопада, беше малко странен, дори налудничав, много сладък – аромат на крем карамел. А, колко много Йоан обичаше крем карамел и колко много жена му обичаше да му го приготвя!

Пред очите му долетя отново един неочакван спомен. На първата нощ, в която беше с жена си. Бяха в неговата къща, гледаха някакъв филм и се наслаждаваха на най-сладките си първи дни от своята връзка. Тогава Йоан като на шега подхвърли, че направо умира за един крем карамел. Налудничавата мисъл се видя добра и за двамата, и те започнаха да приготвят сладкиша. Във въздуха, който разделяше диханията и телата им едно от друго, витаеше огромно напрежение, което придаваше и на двамата някакъв по хлапашки притеснен вид. Тогава съдбата, или някоя друга висша сила, реши да подари един незабравим момент и на двамата. Първоначално всичко тръгна на опаки. Работеха с голям ентусиазъм, но работа не им спореше. Събориха се няколко прибора, разляха едната бутилка с мляко, като връх на всичко бяха половин дузина яйца, размазани на пода от Йоан, като единственото нещо, което можа да направи, за да управи нещата, бе да пусне една от най-красивите си и наивни усмивки, които той държеше за спешен случай като този. Когато най-сетне приключиха, за обградените около пет-шест квадратни метра от апартамента на Йоан, в които бяха натъпкана всевъзможни тави и тенджери, всякакви готварски пособия, малка маса, чиито крака така и не бяха нивелирани, и готварска печка, доста по-стара от собственика си, всичко това, което с гордост той наричаше своя „готвачница”, защото и той самият не смееше да използва думата кухня, приличаше по-скоро на нажежено минно поле, на което до скоро се е водило сражение. Гледката в действителност не беше чак толкова отчайваща, като се има в предвид всекидневното обезкуражаващо състояние на „готвачницата”, но определено би накарала и най-твърдия човек поне да се усмихне. Като резултат на своя труд, двамата влюбени получиха една странна, леко кремообразна маса, положена като жертвеник в една висока купа, лежаща върху масата. И въпреки че никой не би посмял да нарече импровизирания сладкиш – крем карамел, от него си виеше сладко ухание, което би съблазнило всеки. Като истински мъж, Йоан се престраши първи да опита странната смес. Бръкна с една лъжица в купата и тя потъна без проблем, понеже сладкиша се оказа доста рядък, но въпреки това, за да довърши започнатото той опита или по-точно отпи с недоверие. Тогава на лицето му се появи усмивка, лукава, въпреки че той не искаше да е така. „ Пробвай не си яла по-вкусно нещо” – предложи Йоан. Момичето прие с недоверие, ала нямаше как да откаже, все пак и тя бе виновна за всичко това, но когато опита от сладкиша, невероятният вкус изписа същата лукава усмивка и на нейното лице. Сякаш двамата бяха забъркали някакъв дяволски елексир на любовта, които надминаваше греховния вкус на райската ябълка и караше всеки, който го опита да отдаде на похотта. Следващата лъжица, която Йоан предложи на момичето си, нарочно се отклони леко от целта и се блъсна в малкото чипо носле, в следствие, на което съдържанието се разля и обля сочните устни, които жадно го попиха. За да си отмъсти на своя любим, младата жена облиза крема около устата си и определено това имаше добър ефект. Розовият й език показа из между двете прави редици от снежно-бели зъби, зави малко по-нагоре и премина по цялата дължина на горната, ягодово-червена устна, закривайки я частично, като по този начин караше долната да изглеждаше още по-сочна и жадуваща. Да, определено това имаше добър ефект, защото, ако имахте възможност да видите Йоан в този момент, щяхте да го оприличите най-беззащитното същество на света. Добре, че това продължи няколко секунди, защото Йоан бе загазил. Беше обявена война! Момичето на мечтите му се бе превърнало в малко диво дяволче, което стиснало здраво лъжица се бе отправило към купата с крема. Докато Йоан се усети вече пръски от любимия сладкиш летяха към лицето му. В следващите няколко секунди в малката „готвачница” се проведе битка. Сякаш малки дечица бяха пуснати на воля и им бе казано, че няма да има наказание. Нищо не може да се сравни с лудостта на любовта, за това след като тя малко попремина, остави своите гълъбчета на пода, задъхани, целите изцапани с така наречения крем, който чисто и просто си беше захаросан, млечно-яйчен коктейл.

Тя не продължи да се бори, бе отпуснала тялото си на пода, но очите й бяха високо вдигнати и за миг не си позволяваха да се откъснат от неговите. Цялата бе в пръски от крема.

Той стоеше на колене, разкрачен върху нея, също бе изцапан, но драстично по-малко и въпреки че беше победил не се чувстваше победител, а по-скоро изпитваше нежен страх, страх – първичен, такъв, какъвто кара тялото да не може да функционира и нямаш сили дори за да трепнеш.

Нейният дъх беше горещ, излизаше на очистени пресекулки, като всяко следващо дихание крещеше все повече, че нажеженото женско тяло е готово за страст.

Неговият дъх беше удължен и забавен, за разлика от ударите на сърцето му, което, ако не беше затворено в клетката на гръдния му кош със сигурност щеше да изхвръкне.

Тя не издържа на погледа му и изви смирено главата си на страни, разкривайки дългата си шия, за да покаже на своя любим, че е негова.

Той вече знаеше това и две страстни пламъчета заблещукаха в очите му. Разстоянието между тях се беше стопило и двамата отпиваха от дъха на другия. Тогава Йоан забеляза на земята купата с крема, която като по чудо все още беше наполовина пълна.

Тя потрепна в очакване.

Той разкъса и без това вече ненужната блузка на любимата си, взе купата и започна да облива тялото й. Започна от стегнатото, хлътнало коремче, последва фините й извивки, чак до гърдите, качвайки все по-нагоре по нежната й шия, стигна чак до сочните й устни.

Тя изпъна тялото си като струна и започна да се вие като змия.

Той захвърли купата и започна да облизва крема. Прокара езика си по същия път. Опита от сладкото изкушение започвайки от корема, отдавайки особено внимание на пъпчето й. Езикът и целувките продължаваха все по-нагоре, през настръхналите й гърди, по дългата шия, и се спря чак на горещите й устни, чийто вкус беше смъртоносен. Вкусът на крема се бе слял с този на устните й, с нейния вкус и ако човек веднъж го опита има голямата вероятност той съвсем да забрави за всичко останало, дори да диша, дори да живее.

Той погледна надолу, жената под него се гърчеше в трепета на страстта и екстаза...

Това беше най-хубавият крем карамел, който Йоан някога бе ял.

Пътуването му трябваше да продължи, за това магията на храма, която струеше от цялото място не спря, въпреки че на Йоан му се искаше да остана завинаги с последния спомен. Жив и безмилостно реален, дотолкова пропит с наслада, че е невъзможно някой човек да не пожела вечността му, не е възможно да не пожелае да се разлее в безкрая на времето. Не, не може! Не и с всичката тази любов.

„Какво ли не бих дал да остана тук, в старата си мизерна квартира, в бездарната си „готвачница”, там в цялата тази бъркотия, ала с нея? Боже, дори съм готов да умра, ако смъртта ми подари само този миг, дори и по-малко, но и тя да с мен . Няма причини да не желая смъртта, има ли смисъл да бягам от нея – вече не?! За какво беше всичко... това, цялата бъркотия, какво ли не опитах, сякаш се страхувах от самия страх? Край! Няма значение какво съм се опитвал да направя, както и няма никакво значение какво ще се случи по-нататък с мен... Дали ще бъда изцерен? Това не е въпрос, който ме интересува вече. Защото съм сигурен, че смъртта не е лоша, че страха от нейното очакване е просто поредната глупост на човешкото съзнание, което не може да опише нещо непонятно, без да си направи някаква мъглива и предрасъдна представа за него, да заклейми мистерията дори да и предаде жесток и изпълнен с болка вид. Ами ако след смъртта наистина ни очаква нещо хубаво? Не става за дума за рая или нещо подобно... ако тя ни отвежда в една нова реалност, в един нов свят, толкова малък, колкото позволява въображението? Да, защо не? Защо разума и душата, която прелива със своите надежди и чувства, да не са вечни? Защо всичко да е забрава или по-лошо – болка? Да, вече съм напълно убеден, че след смъртта аз, както и всяко друго същество остава, остава в своя свят на спомена дори да е леко мъглив, дори да е някаква стая – безлюдна и пълна само със сиви сенки, но все пак негова собствена. Може дори да не си спомня и половината от живота си, защо не и повече, но той ще може да вика, може би не когато си поиска, но все пак ще може, най-скъпите си хора и отново и отново да изживява най-прекрасните си мигове с тях. Дори трепета, дори и чувствата, допира, усещането с тях да не е истинско, дори всичките сетива да се размили в една по-друга и пречупена реалност, то той все пак ще може да опитва отново и отново от дъха и насладата, да почувства всички останали трепети, да се сблъска със старите си трудности, дори да се разплаче заради неволите си, да изпита наново изкуплението, което получава след всяка преодоляна пречка, да вкуси за сетен път от блажения вкус на победата, да живее отново и отново... Завинаги! В своя собствен свят. Да може би е точно така, може би разума през целия живот дълбае в мозъка на човек безброй криви и тайни тунели, преплитащи се в един огромен, невидим лабиринт, над който се издига дворец с хиляди стай, които като в някой затвор държат, зад добре залостените си врати хилядите необуздани спомени. Защо не? Именно в тези тайни стаи човек да може да се разхожда, когото си пожелае?”

  Всичко му изглеждаше толкова истинско и достоверно. Тази безумна реалност в която Йоан се заплиташе, започна да му допада все повече и повече. В мига на най-върховна наслада, повлиян от глупостта на най-чистото чувство, той бе напълно убеден в правотата на своите размисли, както и в съществуването на тази негова утопия, който той сам си бе създал през сенките на една илюзия, на един трепет, за една мечтана жена.

Йоан погледна надолу, жената под него се гърчеше в трепета на страстта и екстаза, погледа й успя за миг да закачи неговия и една усмивка на задоволство се появи на хубавото й лице, което засия още повече на фона на всичката тази красота.

Тогава през главата на Йоан прелетя една доста вятърничава мисъл. Ами ако той бе вече мъртъв? Ако всичките тези спомени бяха доведени отново пред него от смъртта, която го бе пленила незабелязано? Така де не бе умирал преди това!? Ами ако той бе отишъл в този магичен свят само духом, а мъртвото му тяло се бе свлякло на пода в огромната зала на храма, не успяло да достигне заветната си цел. Да, тези абсурдни мисли, които го бяха връхлетели преди малко му се сториха достижим блян и това го накара да се усмихне. Все пак тя беше с него! Тогава, само миг преди сам да се убеди напълно във „великолепието” на тази идея – че е мъртъв, се случи нещо ужасно. Инстинктивно погледа му потърси нежните й очи и забеляза, че жената под него бе вледенена. Лицето й, което все още излъчваше красота, бе замръзнало и колкото на Йоан да му се искаше, той не можеше да прочете и една най-обикновена емоция от него. Очите й също бяха празни. Ледена страст от бяла скреж бе замразила косите й. Единствено устните й, сякаш не бяха мъртви, ала на Йоан му се стори, че от тях долавя само някаква невидима нотка на неприязън и презрение. Потръпна.

Какво по дяволите стана?

Нежната й фигура започна да се топи и само след няколко мига остави Йоан съвсем сам потънал в мрака. Единственото нещо, което напомняше за божествената жена беше нейният аромат, който беше завладял всичко, целия мрак наоколо, в който Йоан беше пропаднал. Този сладострастен дъх направо го побъркваше.

Изведнъж усети, че отново лети. Магията го отведе на най-странното място до сега. Намираше се на огромна поляна, върху чиито зелен килим бяха разпилени безброй цветя. Всичко наоколо излъчваше живот, единствено Йоан беше някак си замръзнал – направо мъртъв. Искаше му се да помръдне. Искаше му се да последва нейният мирис, който все по-силно се натрапваше в главата му. Искаше я! Ала всеки опит да се премести, дори малко, беше неуспешен и болезнено страдателен. Единствено, което можеше да направи в този момент, бе да премества погледа си по необятната поляна. Търсеше я с очи, ала това, което видя успя да го почуди още повече. Над него, над всичко, над цялата поляна, сякаш като плодороден дъжд, валяха безброй шарени листа. Този факт наистина му се стори някак си невероятен, защото наблизо не се виждаше и едно дърво. Сякаш самото небе плачеше и в место сълзи до земята достигаха тези пъстри листа. Нещото, което беше още по-странно, бе, че всяко едно от листата сякаш бе единствено по рода си, със свой собствен аромат, някак уникално. Затова и Йоан се загледа по внимателно в тях. Тогава сърцето му потрепна прободено от изненада. Искаше му се да разтърка очи, за да се убеди, че именно те го лъжат, но не го направи, защото вече бе погълнат изцяло от магията на това божествено място. Затова се отдаде на мига.

Всяко едно от листата беше като едно малко огледало, дори по точно бе да се каже като една малка призма, през която се пречупва някакъв образ, някакъв спомен – и наистина бе така. Всичките падащи листа бяха събрали в себе си по един  спомен – дадено място или човек, някакво чувство или емоция, всички те бяха толкова много, безброй и всяко със своя собствен аромат все повече успяваше да замъгли божествения дъх на неговото момиче. Йоан изпадна в паника, разбра че ще загуби жадувания аромат – на нея. Превъзбуди се. Не трябваше да остава така вцепенен! За това цялото му слабо и болно тяло реши да даде всичко от себе си, той напрегна мускулите си, духа и цялото си същество, което най-сетне се увенча с успех. Той не само помръдна, но беше свободен от оковите на магическата поляна. Започна да бяга. Търсеше я. Ала с всяка следваща крачка на където и да побегнеше, той я губеше, вече все по-слабо и слабо долавяше божествения й аромат. Листата и заключените в тях спомени, сякаш се опитваха да го догонят. Появи се силен вятър – неудържим, който засилваше във виелиците си всички листа към Йоан. Мъжът изпадна в паника. Ужас! Хиляди и хиляди листа се блъскаха в него. При всеки допир в слабото тяло се разливаше спомен, толкова за кратко, ала ясен и чист, след който все по-слабо се долавяше нотката на нейния аромат. Сякаш всяко листо, нарочно натрапваше своя мирис, като по този начин крадеше от нейния. Сърцето на Йоан заблъска в гръдния му кош толкова силно, че самият той се почуди как това мижаво тяло все още успява да го задържи в себе си. Бягаше. Искаше да избяга от другите си спомени. Искаше само нея! Ала никой не може да избяга от живота си!

Тогава като лъч надежда пред него се появи силен, сладък мирис – аромат на красива жена, Йоан не беше сигурен дали е на неговото момиче, но това нямаше никакво значение, защото той бе обеден в това. Трябваше да я намери, трябваше да я задържи за себе си. Насочи се натам, накъдето го поведе обонянието му. Дъждът и виелицата от шарени листа сякаш бе намалял. Йоан започна да си поправя път с ръце, пръстите му започнаха да раздират стената, в която се бяха превърнали падащите листа. Не се страхуваше повече от допира си с тях, от прогарящото чувство, което изпитваше след сблъсъка с поредния спомен. Не, сега той бе обеден, че тя е все още тук, при него.

Едва ли заради неговата пирова борба, но Йоан успя да види през шарения водопад, всичко, което му беше необходимо. Разбра, от къде идваше така нужното, опияняващо го ухание. Поляната свършваше само няколко крачки по-напред от там, от където се намираше той в момента, като след нейния край зееше огромна пропаст – цяла бездънна яма, сякаш точно там адът бе отворил своите обятия и го чакаше. Точно на ръба на тази пропаст бе израснало цвете – бяло, божествено бяло. Всичко подсказваше, че цветето е неземно. Всяко едно негово листо – тънко и остро като меч на някакво малко горско човече, със сребристо стъбло, обсипано с безброй малки иглички, с прекрасен снежно бял цвят. Ала Йоан бе сигурен, че нужния му аромат не долиташе от него, защото на цветето бе кацнала една пеперуда – невероятна. Не бих се опитал дори да опиша големите и горящи крила, в който създателят й бе вплел милиарди нишки от всички цветове, нито пък божествения ореол, който сияеше около нея, единственото, което бих споменал е, че Йоан напълно забрави за цветето, защото човешкото сърце не би могло да понесе повече красота от тази, която неземната пеперуда бе способна да даде. Той се засили към нея, към своята цел, която го очакваше – там пред него. Ала само миг преди да замахне за да я улови, пеперудата излетя от мястото си и се насочи към дъното на пропастта. Ръката на Йоан, в опита си да сграбчи насекомото, се срещна с бодлите от стъблото, което почервеня от неговата кръв. В този миг, в който аленият цвят на кръвта се разля със снежното цветче, погалено от червено-бялата краска, цветето изглеждаше още по неземно. Ала Йоан не погледна дори за миг към него, нито почувства каквото и да е било, когато ръката му срещна острите бодли. Целият му свят, всичките му желания се бяха свили и бяха приели формата на прелестна пеперуда, която все повече безмилостно потъваше в пропастта. Йоан дори не помисли и миг, когато скочи в бездънната яма. Нямаше смисъл дори да си прави труда, защото бе сигурен, че тя е тази, която му трябва. Замахна втори път към нея – този път с успех. Малкото животинче зашава в ръката му. Той усети неземния аромат, който бе толкова близък до необходимия му, че не успя да ги различи. Божественото ухание, сякаш проникна през раните на ръката му – направо от там и се разля в кръвта, в цялото му същество. Йоан трепереше от наслада.

Тогава магията го запрати в една малка, мръсна, изпълнена с греховно вълнение стая. По средата имаше легло, върху което седеше гола жена. Тя бе красива, с големи зелени очи, който контрастираха на русите и коси. С хубаво тяло и гърди, които бяха малко големи, за да се нарекат перфектни, ако е възможно въобще да се каже за едни женски гърди, че са по-големи от необходимото. Тя беше красива, но не бе жена му, въпреки че Йоан добре осъзнаваше това, той отиде и я пое в своята прегръдка, започна да я обсипва с целувки по врата, по бузите, по устните й, които в никакъв случай не можеха да се мерят с тези на жена му. Той не изпитваше любовен трепет, нито пък някакво плътско удоволствие, ала жената пред него направо се разтапяше. В очите й Йоан откри покорство, разбра, че тя е изцяло негова, че можеше да я притежава. Ето това чувство, на господство, чувството, че е едно по-висше същество го накара най-сетне да потрепне. Обля го невероятна, топла вълна от енергия , която се настани в сърцето му, измествайки всички останали чувства които се бяха настанили там. Жената в която бе в този момент отключи това неконтролирано чувство, което по-късно щеше да го погуби.

Това беше жената с която Йоан за първи път изневери.

Около леглото им витаеше мрак, толкова черен и плътен, че нищо не можеше да се види. Сякаш двете преплетени в страст човешки тела бяха сами, бяха единствени на този свят. Тогава Йоан дочу странен звук, който идваше от нещо малко и живо, някакъв трепет на крила, който бе толкова силен, че превзе цялото му същество и той в този момент чуваше само този сладък звън, който го беше обсебил и напълно заглушил страстните въздишки на възбудената жена. Само миг след като се бе загледал в мрака, той видя източника на шума. Беше още една малка, фина пеперуда, която пърхаше към тях. Йоан не можеше да повярва, че този божествен звън идва от крилете, на толкова малко същество – не та той очакваше при него да долети цял ангел. Почудата му нарасна още повече, когато пеперудата кацна на единия край на леглото. Той дори не си правеше труда да погледне русокосата красавица, която продължаваше да стене и прехапва устни под него. Цялото му внимание бе отредено на малкия крилат гост, който така, неканен бе нахлул в този негов спомен, че чак на Йоан му стана приятно – и без това вече бе изгубил интерес от жената под него. Телцето на пеперудата засия в магическа аура, чиято светлина, отначало бе слаба, но след секунда избухна в златно сияние, със стотици дори хиляди огнени лъчи. Йоан не можа да издържи на божествената светлина и закри очите си с ръка. Едва когато усети, че светлината стана поносима отвори отново очи, за да изпадне пак в изненада, ако въобще това магическо място можеше да го изненада повече.

Там на ръба на леглото стоеше друго красиво момиче – червенокосо. Какви коси имаше само! Такива, че чак те е страх да ги погалиш, боейки се от заприщените огнени цветове в тях и въпреки първоначалното притеснение, загърбвайки глупавата уплаха, не ще има нещо способно да ти попречи да потопиш уморено лице в тях, за да усетиш дори само за миг как ухаят ангелите. Защото тя ухаеше невероятно – сигурно така, само както ангелите ухаят. Йоан се загледа в  лицето й, което определено – да, беше красиво, но красотата му бе някак си повърхностна и времето щеше да я изтрие много бързо, също както многото красиви лица които срещаме всеки ден.

Червенокоската, в чиито очи Йоан видя дяволити пламъчета, бе кацнала на леглото заради него. О, неоспоримо той беше нейната цел! Тя не можа да издържи само на свободния им флирт с очи и направо му се нахвърли. Впи устните си в неговите, но грубо и злобно, сякаш за да ги разкъса. Дългите й нокти задраха по кожата на гърба му, по гърдите му, сякаш малките й ръчички искаха да го одерат жив. Йоан напълно забрави русокосата жена, надигна се от нея и някак си садистично-господарски хвана червенокоската за косата, същата коса, която само преди миг се бе страхувал дори да докосне. Дръпна я леко, някак си нежно, доколкото можеше да позволи това действие и жената потрепна в екстаз, наведе глава назад, оголвайки бялата си шия. Йоан не почака и миг дори, и впи своите устни в нея. Целувката му също не беше нежна, но не й груба – не в никакъв случай, по-скоро бе страстна, все едно бе граф Дракула който омайва поредната си жертва. Червенокосото момиче потрепна, тялото му се опъна максимално и втвърди, като единствено няколко конвулсни трепети, които избиха чак в петите й, я раздвижваха леко в своя валс на страстта. В този момент Йоан почувства, че я притежава, ала не само женското тяло, което тя му бе отдала напълно, ала и душата й, самата нея. Това направо го разпали – огнената му страст за малко не я разтопи.

Въздуха се разцепи от екота на шум идващи от нечий крила, ала този път крилата не бяха само един чифт. Медоносният звън изпълнил мрака около тях идваше сякаш от група ангели, които бдяха наоколо. Тогава от мрака започнаха да се появяват десетки, стотици пеперуди, които сякаш се раждаха от тъмнината на нищото и всяка една от тях се бе отправила към него. Когато пърхатите насекоми стигаха до леглото, започваха да сияят толкова силно, че направо изгаряха в огъня на собствената си красота, като от тяхната пепел на леглото и в прашната стая оставаше по една красива жена.

Всяка една от тях бе красива по своему, ала наистина жалкото бе, че всичката тази красота отиваше на вятъра, защото Йоан не можеше да я оцени, нито пък да й се наслади. Тези хубави момичета и страстни жени идваха към своят светец, целуваха го, докосваха го, всяка искаше да го притежава – дори само за миг, а той потънал в самолюбието си се изправи на крака върху леглото и застанал така, високо над тях, се почувства божествен. Жените под него се бяха превърнала в една тълпа от прекрасно изваяни тела, красиви лица и жадуващи погледи, протягащи ръце с надежда – надежда да го докоснат. Лицата им му бяха безразлични – на всички, въпреки че разпознаваше повечето, защото истината бе, че тези жени, който идваха при него, той бе спал с всяка една от тях през краткия си живот, ала това разбираше му отбягваше, защото и за миг дори не бе си направил труда да ги запомни. Просто всяка една от тях беше поредната му в колекцията.

Еуфорията и страстта която бе завладяла всичките жени – тези сладки спомени, бе прекалено голяма за тях и за това неизбежното се случи. Напрежението между Йоан и неговите „пеперудки” ескалира до толкова, че стаята се превърна само за миг в една приказка на страстта. Жените го повалиха отново на леглото. Те бяха жадни за милувките му, за допира с гладката му кожа, за сочните му устни – бяха жадни за него. Ала тяхната любов бе истинска, всяка го искаше за себе си, за това между тях настъпи борба. Йоан се понесе във въздуха. Той бе повдигнат от стотиците женски ръце, които в своята алчност започнаха да го разпъват на всички възможни страни. Ала Йоан не се притесни от болката – напротив тя се бе сляла със страстта им, за да му покаже още по-добре тяхното безсилие, тяхната вечна любов, а това, че можеше да има всяка една жена наистина го задоволи и той изпадна в една малка нирвана, леко пречупена и изкривена от собствения му разврат. Едва в този миг, въпреки затворените си очи, Йоан можа да усети всяка една от тях, пред съзнанието му се връщаха и разиграваха отново, и отново спомените му. Всяка длан която докосваше, всяка гореща целувка която го изгаряше, всеки език нежно погалил устните и врата му, всяка нежна женска гръд, страстно тяло, всяко едно красиво лице, вече не бе празно и лишено от същност, а носеше свой собствен конкретен образ, който Йоан добре разпознаваше.

Живота  се разкри пред него – наистина бе имал много жени. Страшно много и за всяко едно женско сърце, до което бе достигнал и разбил, той бе изказал поне по една лъжа, а това настина бяха много фалшиви думи, които бяха доста красиви, завладяващи, ала лишени от смисъл, както и от грам истина, но бяха свършили работата си... Нали?!

Йоан се почувства някак странно, сигурно, ако имаше възможност да изпитва жал или разкаяние той би ги изпитал в този момент – сигурен беше в това! Не, че всичките тези жени не му бяха станали някак си по-мили, но той така и не намираше каквато и да е вина в себе си, нито някакви угризения заради всичките им потъпкани сърца. Спомените прелитаха един след друг в своя безкраен полет. Пред Йоан се явяваха много и много женски лица, кацваха за малко на рамото му и отлитаха нейде в нищото. Боже, наистина бяха много! Дори Йоан се усмихна заради почудата колко много можеше да означава много. Веселието бе превзело съзнанието му напълно. За миг си помисли, че ако беше от тези мъже, които живеят само за бройката, то той бе преизпълнил своята и преспокойно можеше да се отдаде на смъртта. Ала Йоан не беше от този тип мъже, той живееше само и единствено заради себе си, заради всичката любов, която хората бяха способни да изпитват към него – не, определено бе, че трябва да продължи своята борба, поне заради тях, защото сам не можеше да се предаде и да ги лиши от себе си. Лицето му грейна в усмивка, която в този момент го бе превзела напълно.

В този миг ароматите, които се блъскаха навсякъде около Йоан бяха безброй. Той си помисли дали на света можеха да съществуват толкова различни хубави миризми. От масата аромати, заедно с всяка жена, до обонянието му достигаше различна божествена нотка. От съзнанието на Йоан безвъзвратно бе отлетял аромата, а с него и спомена за единствената жена – за неговия ангел. Сладкият й дъх се преплиташе между всички останали, ала Йоан нямаше никаква представа за това, за него той вече беше загубен. Ала плувайки в този наситен с благоухания океан, който магията на храма беше сътворил в съзнанието му, той вече нямаше никаква нужда от нея. Както се бе случило преди, тя просто беше потънала дълбоко в съзнанието на прашните спомени и заедно със себе си, този образ, на съвършената жена, на неговата жена, бе отвел всички нежни и чисти чувства от Йоновото тяло.

Йоан се отдаде на насладата и греха. Беше опиянен от себе си.

Напук на неговото величие, напук на силата му над всички и всичко се случи нещо потресаващо, нещо което откъсна самозабравилия се „крал” от неговия трон, но грубо, дори жестоко, сякаш някой го бе хванал за крака и го свлече на земята, дори още по-лошо, направо го прати дълбоко в земните недра – там в горещия ад. Йоан отвори очи, в които паника и страх се бяха прокрали, измествайки увереността и сигурността, за това и погледа му бе някак си плах – поглед на жертвено животно. Жените бяха изчезнали – всичките. Йоан остана отново сам, изпаднал в мрака на собствения си страх се почувства болезнено слаб. Единствено благоуханието на някои от жените все още витаеше наоколо, ала този дъх бе толкова слаб и нереалистичен, че единствено можеше да те подразни и дори Йоан го почувства някак си злобен, дълбоко вътре в себе си го почувства така...

За да засили още повече почудата и страха му, от магическото езеро и мистичния водопад се разнесе нова миризма. Ала тя не бе сладка и хубава както предишните, нито пък дори блудкава и лишена от смисъл, от тях долетя такава смрад – воняща ужасно, сякаш бе събрала миризмата на хиляди малки бели червейчета всяко заровено в отделен гнил дворец на някаква мъртва плът.

Миризмата беше ужасяваща, направо противна!

Йоан усети, надигащия се вулкан вътре в него, който се раждаше от стомаха му. Положи огромно усилие за да го задържи и изкашля само няколко горчиви пръски, който все пак бяха успели да достигнат до устата му. Беше паднал на земята. Чувстваше се адски слаб и това го уплаши, защото знаеше, че го очаква нещо ужасно, просто си го знаеше. Около него мрака бе отново пълен господар и той тънеше все повече, и повече в тъмнината, както и в мръсния въздух, който бе толкова застоял – направо умрял, толкова плътен и лепкав, с гаден дъх, все едно, че бе разлята помия.

Мракът се разцепи през средата от лъч кървава светлина. Йоан се загледа в нея, тя беше единствената му надежда за спасение, поне така си мислеше той. Тишината също напусна това гнусно място, като вместо нея през застоялия се смрадлив въздух се чу странен тропот, който бе добре познат, ала някак си точно сега тънеше в мистерия.

„Трак, трак, трак” – монотонно и еднообразно като смъртта. Какво можеше да е? Йоан така и не можа да се досети навреме, ала не бе и нужно, защото пред него, направо през червения лъч, се появи източника на шума. Беше жена, облечена в красива, черна рокля, с черни обувки с грамадни токове, които се забиваха безмилостно в пода, който стенеше в своя монотонен ритъм – „трак, трак, трак”...

Жената не бе много млада, но в никакъв случай стара, по-скоро бе зряла – истинска жена. Беше страшно красива, ала не хубава, нейната красота не беше чиста и недокосната, по-скоро безплодна, някак си фалшива. Фигурата й беше идеално изваяна – дългите крака, таза, талията, гърдите, шията й – те бяха перфектни. Косите й черни, разпилени в безброй къдрави кичури, които се спускаха свободно, направо можеха да те накарат да потръпнеш. Кожата й снежно бяла и по-гладка от сатен. Лицето й красиво и симетрично, също толкова идеално, колкото всичко в нея, ала някак си безчувствено. Очите й бяха сини, толкова сини, ала погледа й бе хищен. Единствено устните й се отличаваха, едни такива тънки, безлични, присвити в една постоянна злобна усмивка. Червената светлина я обливаше с кървавите си лъчи, които хвърляха върху нея морави петна, така че да изглеждаше още по злобна, като един прекрасен дявол.

Жената се бе запътила направо към своята цел – към него и както изглеждаше нищо не можеше да я спре. Йоан потръпна. Изправи се, ала само миг след това отново се свлече на земята – падна така назад и се подпря на  лактите си. Почна да се влачи по гръб, не можеше да си обясни защо, но искаше да избяга, да потъне в самия себе си. Погледна му не изпускаше „черната харпия”, цялата в кърваво-червени пръски, която връхлиташе към него. Погледът й бе станал още по-хищен. Йоан забърза колкото му бе възможно, ала тялото му бе станало толкова тежко, едва, едва помръдваше, ръцете и краката му бяха изтръпнали – направо мъртви и той се почуди как все още може да ги командва? Жената го настигаше, щеше да го улови – това вече беше сигурно. Деляха ги не повече от пет-шест метра. Тя не бързаше въобще. Сигурна беше в успеха си. Въпреки всички неволи и болката Йоан продължаваше да се мъчи със своето безсмислено бягство. Сякаш, за да сложи край на всичката тази глупост, съдбата или който там да беше виновен, направи най-сетне, каквото трябваше. Лакътят на Йоан се сблъска с нещо твърдо и грубо, само след миг той допря и гърба си до него, след това и другата си ръка. Постепенно се изправи – това не бе кой знае колко болезнено, ала все още усещаше твърдата стена зад себе си, усети, че няма път за бягство. Погледна наляво, после на дясно, но и в двете страни погледа му се загуби в нищото – така мрачно и безмилостно жестоко. Назад не погледна, нямаше смисъл, вече все по-добре усещаше, че зад него има непреодолима пречка. Остана само напред, където погледа му срещна отново този злобен и болезнено красив, черен ангел. Жената бе се доближила максимално, усещаше дъха й, горещ и противен колкото самата смрад, която бе обляла мястото.

Тогава Йоан направи нещо, което почуди самия него. Сякаш страхът напълно го бе напуснал, а може би само така му се струваше, но той сграбчи силно своят преследвач и я пое в обятията си. От допира с перфектната й кожа направо потръпна. Цялата беше студена, мъртвешки студена. Огромна ледена усмивка се появи на лицето й оголвайки две редици от прави, бели зъби, който бяха леко заострени, като на някой хищник. Ала Йоан не страхуваше повече – не, та тя беше жена, а той можеше да има всяка... трябваше да има всяка!

Тя стоеше покорно в обятията му, не помръдваше дори.

Той впи устни в нейните, ала само миг след това вече съжаляваше силно, присвил лицето си в гримаса на отвращение. Целувката му поднесе вкуса й – горчив, та чак жлъчен, противен, гнусен, незабравим... Той се отдръпна панически от нея, ала гърбът му отново намери студената стена.

Тя не го погледна дори и се нахвърли върху него. Целувките й пареха голата му кожа, която се зачерви до болка.

Той хвана главата й, точно така както любим хваща главата на своята любима, искаше да възпре лудостта на този чаровен дявол. Ръката му се оплете в къдриците й. Косите й полазиха ръцете му, те се бяха превърнали в сплъстени кичури – мазни и хлъзгави като змии. Езикът й сух и парещ като пясъка в пустинята, изгаряше всяка една частица от него, там където го докосваше. Сега той го чувстваше да лази като сакат гущер по гърдите му, които се нажежиха. Погнусата го отнесе за миг и той затвори очи, ала само за миг, защото там на същото място, където усещаше езикът й той почувства болка – огромна, остра, пронизваща... Погледна към гърдите си и видя как красивия демон го беше захапал точно там. Алени кървави струи се плъзгаха по тялото му, стори му се, че те извират от нейната уста и не сгреши. Като някой вампир тя изсмукваше кръвта, изсмукваше живота от него. Въздуха натежа още повече. Смрадта бе нова, още по-тежка – един своеобразен микс от отвратителни миризми.

Йоан осети, че умира, хиляди мисли и емоции се блъскаха в главата му. Чудеше се дали е реалност. В устата си усети противен вкус, на гнило, дори някак си по-тръпчив, на болест, на смърт. Погледна отново жената пред себе си. Тя се беше отдръпнала от него. В очите й Йоан най-сетне успя да прочете нещо и това бе удовлетворение, задоволство... погледа й злобен, бе същият като неговия когато си играеше с поредната жена. Той замръзна. Разбра, това не беше някакъв демон. Лицето й му беше познато дори. Тя беше последната, последната, с която преспа. Или може би просто така му се струваше? Не! Определено бе тя, спомняше си я все по-ясно. Да тя беше! Случи се малко преди да му се наложи да се прибере в къщата на дядо си, трябваше да довърши нещо, след около два месеца се върна отново в Пейшън, за тридесет и втория си рожден ден и после... после се разболя  определено тя беше последната му жена. Мислите му продължаваха да тиктакат в сложния механизъм на мозъка, докато най-сетне пред него изплува тази, която му трябваше.

  „Боже, тя ме е заразила, заради нея” – Йоан трябваше да добави „умирам”, ала не посмя. „ Дали е истина?” – питаше се той, а това бе така.

За краткия си живот, дори само за няколкото години в който той опозна властта и злото, бе разбил сърцата на толкова много жени. Бе взимал всичко, каквото си пожелае от всяка една от тях... от всички които искаше, ала само една бе успяла да вземе нещо от него и то бе най-ценното му, тя отне живота му, чрез срама на своята неизцерима болест.

Йоан я потърси отново с поглед, ала жестокия спомен бе изчезнал завинаги. Той я ненавиждаше, мразеше я. Така и не разбра, че единствено и само той е виновен за падението си, за болестта, която го беше обрекла, както и за смъртта на жена си. Той все още прикриваше горчивата истина в прекрасното було на заблудата, което сам си бе сложил.

Магията на храма изригна сетния си дъх, но той бе слаб, миризмата му бе съвършено чиста, единствено се отличаваше острата нотка на дезинфектант – това беше мъртвият, пречистен аромат на болница. Йоан отново се залута през спомените си, но те бяха сиви и безлични – всичките. Пред него отново се заредиха безброй лица, познати лица на докторите който го лекуваха, премина през многото бели болнични стай, сякаш всички еднакви. Срещна се отново с мошениците и шарлатаните, които обещаваха да го излекуват. Езерото и водопада му припомниха срещата му с Тео. Последваха няколко оскъдни спомена за пътешествието им. За Кайро и полета им над Африка, ала те бяха по-скоро като сън.

Изведнъж магията заглъхна. Във въздуха не можеше да се долови каквото и да е било. Просто нищо! После до Йоан долетяха отново всички онези миризми, на зелената джунгла, на малкото селце, всички аромати, който го посрещнаха в храма. Той трепереше, бе паднал на земята, потънал в собствената си прегръдка. Погледна пода, който бе раздран от хиляди малки каналчета, в които се движеше благоуханна течност. Погледна напред и видя слабата светлина, която идваше от факлата, която един мрачен, все още неразличим силует държеше в своята ръка...

- Мисля, че ни трябва малко повече светлина – същите думи, който бе чул от своя приятел Тео преди цяла вечност, отново долетяха до ушите му. Цяла вечност бе само за него, защото магическия храм го бе отвел сам в това невероятно пътешествие през спомените. Всъщност бе минало толкова малко време – по-малко от един трепет на крилата на колибри и Йоан се завърна при своя приятел и при шамана. Трябваше да продължи, имаха още работа която да свършат.