(от цикъла „Кръчма „Зелената котка”) - 7
Магьосникът се появи изневиделица и я стресна, въпреки че очакваше появата му. До един момент в разхвърляната й стая нямаше никой, а след миг вече помещението се изпълни със сухия шум от веещото се на плащите му наметало, което се носеше като че ли самостоятелно от собственика си и живееше свой живот.
- Ти ли си Мишел? – попита магът. Чашите в бюфета потрепериха от плътния му глас, който сякаш бе побрал мъдростта на викове и хилядолетия.
- Да... – промълви жената. Вече не беше сигурна дали наистина се нуждае от услугите му. Този човек я плашеше. Очите му... всъщност това беше най-странното и най-плашещото в него – те не спираха да играят нито за миг, постоянно променяха цвета си от тъмносин на зелен, после кафяв, после стоманеносив, след това някаква багра, за която човешкият език още не бе измислил думи... А вътре в зениците му сякаш се спотайваше нещо – нещо, което само чакаше удобния момент, за да излезе на бял свят и да започне да вилнее. Ми ...