Аз съм на четиридесет години. Спомням си ясно времената на двадесет. Странно обаче, защо нямах почти никакви спомени на двадесет години за двадесет години по-рано. А откакто се помня, не вярвам в актуалната си възраст. Преследва ме нещо. Мисъл ли е, или чувство - не знам, но знам,просто знам, или може и да предполагам, предполагам, че съм и се чувствам много по-възрастен, сякаш съм живял, преживял и изживял доста повечко от броя на годинките, разкриващ егн-то ми. Има някаква закономерност тука. Има нещо... Всички сме така, замисли ли се?  

   О, ранно детство! Става въпрос за един и същ интервал от време горе-долу, а как само мога да имам спомен за годините назад във всеки един момент от живота си, с изключение на първите няколко? В мен да е проблемът, само при мен да е така - ама не е май. Не мога да потвърдя и че младините ми бяха единствено кой-знае колко по-впечатлителни, та това да е причината!? А казват, че детството е съдбоносно и предписва човешки истории... затова ли нищичко да не ми е останало от него?

   По-мъдър съм сега. Да, определено по-наясно. Но със сигурност не по-добър, по-съвършен - напротив! Казах, по-наясно, обаче по-скоро, по-объркан - още повече. Парадоксално - да! Преди - по-уверен, по-по-незнаещ, обаче като че ли, успяващ и далеч по-продуктивен,ефективен и, и - и това е, да: по-ефектен! Дисциплината му е майката на живота! За мен винаги мащеха е била, пък и тайната на живота за всеки е различна. Е как само излезе. Все едно, като от сентенциите на тия... тия бе: великите мислители. Ама... по-добре да не си и като тях май. Те сами ни го казват. Колкото по-роботизиран и плиткомислещ, толкова по-щастлив и преуспяващ - сега, че и не само. Ама пак всичко зависи от компромиса де - размяната, жертвата. На някои душевности не им носи. Търговия е това. Ей тва е истинската търговия. Ей тая търговия върти света, не другата! И не знам кое е по-лошото: че може само аз да се разбера (за малко), или тука ще ме разберат и други личности (по-семантични). Провокирам! И такива сме ние. Интереса си гледаме. Към нас дърпаме чергата. Провокирам ли, манипулирам ли? Даже неумишлено - подсъзнателно го правя. Семантични викам, че да се понапрегнат малко хората, да ме разберат, щото ми е трудно да се изказвам и само на тях разчитам. Тая сложната дума, като награда, титла дори звучи, дето на всеки, който хванал малко смисъл, може да се тури. Има ли награда - друго си е, защото всеки вече файдата гледа, че какво друго. Ако не беше толкоз инфантилно, щеше да звучи като божа заповед. Та затова манипулирам де, такъв ми беше замисълът, да бъда разбран, да концетрирам повечко внимание над иначе на пръв поглед безсмислиците, които доскучават. Тука пак манипулирам. Манипулирам, ама кой? Защо всичко това? За кого? То това е монолог - вътрешен. Има и трета страна. Представата, или фантазията ми. Пак не знам. Та дори може и надеждата, или лудостта да е. Всичко това в моята глава ли се случва? При все това и на ум не си говоря - мислено... Това е поредната мозъчна атака. Никой не ме е разбрал, няма какво да се разбира, никого не манипулирах, на никого нищо не споделих. След 5 минути нищо няма да си спомням. И сън да е, все тая. Забравям. Забравям същността. Пак трябва да се мъча, на сила да се чудя, да измислям какво ново да казвам утре сутрин на терапевта. А така не става! Няма да получа отговор, тълкувание - професионално, на това, което се случи с мен, в главата ми или из душата ми, през последните минутки. Пак ставам агресивен. Неуправляем мощен кораб. За тия около мен съм просто някакъв, който стои кротко с вглъбен поглед през последните минути на изтичащия час.

  Сега изненадващо - за други не толкова неочаквано, съм вече онзи, дето се разбеснява, вика и чупи, имайки своите части от секундата на надмощие всред тях. Мигове на страх срещу мигове на отчаяние в океан от мигове. Ние просто живеем за момента.