Дъждът се изливаше от потъмнялото небе и посрещачите се бяха скупчили под навеса на гарата. Хората с нетърпение поглеждаха към релсите, в очакване на влака, в който бяха техните близки. Не бях закъсняла и облекчено си поех дъх. Бях мокра, въпреки че се опитах да се предпазя с чадър, който се оказа напълно безполезен при този летен потоп. Усетих краката си отмалели от бързането и потърсих с поглед място, на което да поседна, и с въздишка се строполих на най-близката пейка. Оставяше да закъснея. Със сигурност щях да отнеса своята порция конско от майка ми (с която никога не бяхме на едно мнение), но щеше да има бедствие, ако се беше наложило да ме чака в дъжда.
- Добре ли сте? – гласът до мен ме накара да подскоча. Изобщо не бях забелязала, че има още някой на пейката.
- Да. Всичко е наред. Просто съм изморена.
До мен седеше възрастна женица, дребна и крехка, като врабче. Лицето и беше изпито, а тъмната забрадка придаваше почти мъртвешка бледност на слабото и лице. Най – особеното нещо в ...