В лудницата затварят хора със способности. Не мислете, че са станали луди защото ги имат. О не. Те са си съвсем добре в ума, само че не го знаеха.

Но не и тя. Разхождаше се с уплашен поглед сред другите „луди”, бяха ги накарали да си мислят, че са такива, а тя знаеше, че е наред с главата, просто близките и не я приемаха.

Веднъж баща и, горд собственик на двуетажна кооперация, видя един моливник да се рее из стаята свободно. Помисли си, че е в резултат на някакво физично явление, или че Бог го наказва да вижда такива неща, понеже миналата седмица беше отрязал безценното ябълково дърво на съседа без негово позволение, понеже клоните му влизаха през прозореца на робинсъновата кухнята и пречеха да гледа „Закон и ред“. Тези и още по-налудничеви идеи минаваха през главата на г-н Робинсън, докато не спря погледа си върху червенокосото момиче в края на стаята. Дъщеря му гледаше моливника и когато погледа и се отмесваше, той го следваше с тромави, съвсем присъщи за моливник движения. В момента в който баща и извика името и тя се разсея, погледна го и всички моливи и химикалки се разпъснаха по килима с котките. От носа ù започна да тече кръв, момичето се разплака и избяга на двора. Баща и не можа да осмисли видяното още около 20 минути. В следващия момент вдигна слушалката и набра номера на семейния психиатър. Да, и аз да този момент не знаех, че съществува подобно нещо, но предполагам всяко семейство решава проблемите си по различни начини.

На следващия ден г-н Робинсън я хвърли в жълтия затвор и с ръка на сърцето се зарече, че ще я посещава всеки ден, което така и не се случи за тези 4 месеца.