Част 6
На връщане от Кавала всичко мина като по вода.
Никакви засечки.
Нито по пътя…
Нито на самата граница…
Отиваме при роднината на моя приятел в Сандански.
Сменяме колите.
Уговарям се кога ще му я върна.
Прехвърляме багажа и тръгваме на север.
Това са най-тяговите двеста и кусур километра, които съм изминавал в живота си. Почти не говорим. Само дето тя от време на време хлипа. От Центъра са поискали не десет месеца а едногодишен карантинен период за нашата връзка. Влиза в сила от момента, в който тя се прехвърли в другата кола. Разбрали сме се в нея задължително да е баща й. За да съм си сигурен аз, че я предавам в читави ръце.
Качвам се на околовръсното в покрайнините на София. Тя звънва по телефона. След пет минутки с нас се изравнява кола. Прозорецът, който е до задната седалка се отваря и от там се показва човек на възрастта на моите родители. Усмихва ми се и ми кимва. Живето казва:
„Това е баща ми може би ще отбием при първа възможност!” ...