Идваше лято. 
Стоях на същия прозорец, пред същата гледка, а голите ми глезени се подаваха от вече окъсялата пижама, търсещи капчица прохлада. И те като мен. Старият стенен часовник показваше 6;05 в сумрака, а денят едва започваше. Любимият ми ден. Ден като всички други, но точно за това любим. Гледката не се бе променила. Блокът все още образуваше буквата П, не оставяйки място за съседски тайни. 
А те, едните съседи! Много идваха за кратко и не оставяха и нищожна следа от присъствие. А други такива като мен, дето все стоят с чаша студено кафе и любопитно надничат в чуждите тераси са тия празните. Безхаберните. Безделните. Намирахме повече спокойствие и уют в нечий друг живот, отколкото в своя собствен. 
Обичах да гледам как светът се пробужда. Даже слънцето, сякаш прихванало тая лятна умора, съвсем колебливо се показваше едва-едва. Ледените тръпки по тялото бързо биват изместени от парещите жеги, а аз се радвам като слепец прогледнал за пръв път небето.
Обичах и звуците. Упоритите птички биещи се за троха хлебец. Тъжният вой на песа, за пореден път заключен отвън. И една сладка мелодия. Прекрасни звуци, събрани в няколко минути, минаващи бързо като стотни. Лудата баба от дясната страна, може би носеше палто през лятото и рокля през зимата, но имаше едно-непоколебим усет към музика. Всяка сутрин  изнасяше старите грамофонни плочи, поставяше ги на мръсната покривка и стоеше там, на пост. Сякаш чакаше някого, който така и не дойде. 
За миг слънцето озари моята терасата, моята чаша, моите очи. Чувах любимата си част от ноктюрните на Шопен, виждах любимия си П-блок, но една мисъл безсрамно нахлу в главата ми: Мястото ли ме правеше щастлива или мястото ми беше щастливо, защото аз самата съм такава, каквато съм? Щях ли да гледам със същото задоволство след 5 години или пренебрежението щеше да бъде на негово място? 
Събудих се от леката си дрямка от не толкова лекото лаене и бързо прогоних мисълта. Облегнах се на пукнатия прозорец и сбърчих чело срещу горящото слънце.
Да, определено идваше лято.