Идваше лято.
Стоях на същия прозорец, пред същата гледка, а голите ми глезени се подаваха от вече окъсялата пижама, търсещи капчица прохлада. И те като мен. Старият стенен часовник показваше 6;05 в сумрака, а денят едва започваше. Любимият ми ден. Ден като всички други, но точно за това любим. Гледката не се бе променила. Блокът все още образуваше буквата П, не оставяйки място за съседски тайни.
А те, едните съседи! Много идваха за кратко и не оставяха и нищожна следа от присъствие. А други такива като мен, дето все стоят с чаша студено кафе и любопитно надничат в чуждите тераси са тия празните. Безхаберните. Безделните. Намирахме повече спокойствие и уют в нечий друг живот, отколкото в своя собствен.
Обичах да гледам как светът се пробужда. Даже слънцето, сякаш прихванало тая лятна умора, съвсем колебливо се показваше едва-едва. Ледените тръпки по тялото бързо биват изместени от парещите жеги, а аз се радвам като слепец прогледнал за пръв път небето.
Обичах и звуците. Упоритите птички ...