Нощта бе нежна. Като разпилени нотни листове по пода. Като разлята чаша от вино по белия чаршаф. Нощта бе различна. Обвита от мирис на пури и скоч. Нощ, в която щеше да се случи нещо. Тя се огледа още веднъж в огледалото.  Годините минаваха неусетно, а с тях изчезваше и чувството ù за срам и неудобство.  Тя не бе красива. Не притежаваше онази шокираща красота, която спираше дъха на мъжете. В никакъв случай не можеше да нарече образа в огледалото невзрачен.  Тя бе по-скоро интересна. Привличаше погледа на хората с екзотичните си черти. Впечатляваше мъжете със  загадъчност, с необясним чар и с порочната си усмивка, която бе съчетана с несвойствена интелигентност. Не бе лишена от мъжко внимание... Нощта се стелеше около нея на талази. Барът бе прилично пълен. Тя бе сама. Беше си самодостатъчна и това първоначално караше хората около нея да я гледат с нескрито любопитство.  След третата чаша вино барът се напълни.  Тогава тя го видя. Забеляза го още с влизането му. Някак си не можеше да отдели поглед от него.  По вените ù сякаш запрепуска разтопено олово. Слабините ù се свиваха в такт с музиката, кожата ù настръхна и тя зачака. Знаеше, че ще дойде. И той дойде. Нощта бе бяла. Побеляла, като нагорещено желязо. Нощта се разтапяше около нея, докато той бе в нея...

Нощта се превърна в ден, денят в месец, месецът в година. Те имаха връзка. Обичаха се сякаш. Тя сякаш наблюдаваше тази връзка отстрани. Следеше развитието ù с неприкрит интерес.  Той я боготвореше. Смяташе я за изумителна. И тя бе такава, за него...  Само за него. Събуди се една сутрин, след като се бяха преместили да живеят в Париж. Осъзна какво бе направила. Тя знаеше, че е неспособна да обича. Знаеше, че ще го излъже рано или късно. Лъжата ù бе втора природа. Знаеше, че един ден ще си събере багажа, ще затръшне вратата зад гърба си и ще остави в миналото него и разтопените нощи прекарани заедно.  Преглътна лошото предчувствие в устата си и го събуди с усмивка.  След три нощи той ù предложи брак. Тогава тя му каза всичко. Разказа му какво чувства. Изля душата си и разпори неговата. Сълзите ù сякаш предизвикаха дъжда на вън. Тя го попита защо е с нея. Той ù каза, че е изумителна. Разделиха се и тя пое в мъглата...

Четири месеца по-късно тя получи писмо от него. Той ù пишеше:

„Ако си изумителна, няма да си  лесна... Ако си лесна, няма да си  изумителна. Ако си заслужаваш, аз нямаше  да се откажа. Аз се отказах, значи  не съм те  заслужил...

Истината е, мила моя, че  всеки човек, ще те наранява. Цаката е да намериш този, които си заслужава страданието.  Желая ти успех!“