19 апр. 2020 г., 18:18

Люба 

  Проза » Рассказы
1289 2 8
8 мин за четене

       Люба  притежаваше закачлив и заразителен смях, който караше мъжете да се обръщат, а жените да я гледат злобно и да я одумват.  Имаше нещо предизвикателно в него, съчетано с наивност и искреност, което разбунваше пуританските духове. Смехът ù внезапно отекваше в болницата, където работеше като медицинска сестра, в автобуса, който я откарваше обратно на село, на мегдана, в хоремага, по улиците, в двора и до късно в цялата къща.  Свекървата, с ниско изпъкнало чело, вечно намусена, не можеше да я понася.  За нея този смях беше  най-големия порок на света и непрекъснато злословеше пред хората срещу снаха си.

     Друго любимо занимание на свекървата беше да се кичи с масивни златни пръстени, донасяни от дългите пътувания на мъжа ù, пенсиониран тираджия по болест. При всяко хубаво време тя не пропускаше да седне на пейката пред  външната порта, размахвайки демонстративно дълги лъскави куки – все плетеше нещо от мохер с цвят горчица. Все се намираха комшийки да приседнат до нея и точно тогава тя разперваше нарочно пръстите на дясната си ръка, уж мери нещо по плетката, а жените завистливо и крадешком гледаха ту пръстените, ту преждата. Уж между другото споделяше, че се притеснява, кога ще се върне сина ù Коста, наследил професията на баща си, я от Германия, я от Ирак, или пък от Холандия. Питаше между другото за прогнозата за времето, уж че много сняг имало в Москва, как ли Коста ще се прибере горкия, после изведнъж се сещаше и започваше да се жалва от Люба, че не случила на снаха. Хората я слушаха, зяпаха пръстените, плетката, която не мърдаше с месеци, все един  ръкав свиваше и броеше.

     Когато свекървата си счупи ръката, Люба хвърчеше по нея из болницата за рентгенови снимки, за доктори, разнасяйки изследванията ù от кабинет на кабинет. В селото жените ù казаха, че има златна снаха, учена и работна, но свекървата не пропусна отново да се оплаче от нея: „Хм, работна, дипломирана слугиня е тя! Взела едно листче и  тича нагоре, тича надолу! Това работа ли е? Само фалшиви движения прави! Мери коридорите на болницата! Дворът е буренясъл, няма кой да полее доматите, а тя дежурна по цели нощи го раздава! Кой знае какви ги върши там с докторите, къде ли се кикотят!“ Хората я гледаха, клатеха глави и бързаха да отминат.

     Люба не обръщаше внимание на тези приказки. Обичаше работата си, новия си дом, даваше си цялата заплата вкъщи, а и с празни ръце никога не се прибираше – кутия бонбони, нектар, терлички от някоя благодарна баба. Понякога си купуваше книги с връзки от книжарницата, харесваше класиките. В началото ги носеше вкъщи, но нямаше къде да ги слага и започна да ги оставя в служебното си гардеробче. Книгите не бяха на почит в дома на свекървата.  Секцията в хола беше украсена с кристални чаши, корекомски сервизи от Дуралекс и Аркопал,  празни кутии цигари от западни марки, празни флакони от парфюми, намигащи картички с изтегнати голи женски тела. Люба не смееше да ги пипне, за да не наруши уюта и подредбата създадени от свекървата.  Беше кръгло сираче, отгледано от далечни роднини. Запозна се с Коста на абитуриентския бал, ходиха един път на кино, после два пъти на фонтаните в парка, след което той замина войник – радиотелеграфист на морето, а тя завърши сестринското училище. Когато се ожениха след две години всички на село ù завиждаха, че е взела богат ерген, имаше и подмятания от рода: „Роди ме майко с късмет, пък ме хвърли на смет“.

     Коста го нямаше по цели месеци, но когато си идваше от дълъг курс в къщата наставаше олелия, музиката гърмеше, дворът се изпълваше с негови приятели и комшии. Всеки имаше по някоя и друга поръчка – кой дънки за детето си, кой дефицитна част за колата или да  си купи някой долар. Тогава старата заколваше кокошка или патка в чест на щастливото завръщане, слагаше се голяма софра на двора и се лееха вносни питиета. Веднъж пак на едно такова събитие Коста пред всички бръкна в малкия си джоб на ризата и тържествено извади пръстен с голям розов камък за Люба. Златото червенееше, беше купено някъде из руските републики. Люба ахна и поруменя от вълнение. Пръстенът заблестя на ръката ù. Никой не разбра, кога свекървата се беше свлякла на пода, разгърдена и зачервена. Свекърът и Коста не ù обърнаха никакво внимание и продължиха да се черпят с гостите. Снахата изтича вкъщи да намери апарата за кръвно, когато излезе свекървата подбелваше очи и правеше опити да повръща. Люба бързо запретна ръкава на лявата ù ръка, кръвното отчете 120/80, пулс 76 удара в минута, напълнен и ритмичен.  Стори ù се, че свекървата фиксираше пръстена ù през полуотворените си клепачи. Нищо не каза, помогна ù да стане, да си полегне вкъщи, донесе ù студена вода в кристална чаша, но състоянието ù дълго време не показваше признаци на подобрение.  Късно вечерта Коста се прибра отнякъде пиян и направиха Стефчо.  

     Свекърът все мълчеше и я следеше с бялото на очите си. Този негов поглед я смущаваше и гледаше да не му обръща внимание. Един дъждовен ден се беше върнала от работа и цялата беше кална. Реши да си измие краката на чешмата в двора преди да стъпи вкъщи.  Огледа се, нямаше никой наоколо, заголи бедра  и започна да се мие от калта. Точно в този момент свекърът изскочи зад нея, злобно я ощипа точно по средата на гърба. Люба изохка от болка, обърна се, но той се направи, че нищо не е станало и излезе навън, уж че има някаква много важна и спешна работа в селото. От болката сълзи потекоха от очите ù. Нямаше я и свекървата, бяха излезли с малкия Стефчо. Късно вечерта чу как свекърът мърмореше на жена си: „Няма да ù гледаш сина! Да си седи вкъщи и да си го гледа! Ти не си ù слугиня!“.

    На сутринта Люба отиде смазана на работа. Чувстваше, че дните ù в тази къща са преброени. Коста все по-дълго отсъстваше, все по за кратко се появяваше вкъщи. Вече не се радваше на неговото пристигане както в началото. Сърцето ù се изпълваше с тревога, с предчувствие, че нещо лошо ще се случи. Все по-рядко се смееше, защото в тази къща смехът както и книгите бяха строго забранени. С всяко идване Коста искаше от нея да правят нови и странни неща в леглото, от които тя се чувстваше неудобно и засрамена. Последният път ù беше донесъл някакви розови пандифлюшки, които едва прикриваха зърната на едрите ù гърди, а бикините бяха с две ленти, които не знаеше как да ги сложи. Коста  настояваше да лежат, да разглеждат списания с неприлично съдържание,  да пият уиски, запали ù дебела пура, беше отново пиян. Тя го отблъсна и избяга в другата стая, където кротко спеше детето.  Чу  дрънкане на ключове, после шума от запален двигател на кола. Не можа да заспи от страх, на сутринта се измъкна на пръсти на работа и когато се прибра, разбра, че Коста е заминал на спешен дълъг курс, а уж трябваше да почива най-малко един месец.

     Животът си продължи по старому - от работа вкъщи, от къщи на работа, дворът, доматите, лукът, картофите, кокошките, прането, готвенето, детето. Гледаше да стои далече от белите очи на свекъра си, а свекървата я дебнеше да я захапе за щяло и нещяло. Последният път, когато нещо ù натякваше, Люба забеляза, че челото ù е станало още по-ниско и като че ли някакъв топ се е формирал в средата. „Сигурно някой рог ще ù поникне от злоба“ – помисли си Люба и избухна с нейния си заразителен смях. Свекърва ù учудено я изгледа и после побърза да разкаже на комшийките, че нещо става със снаха ù,  не е добре с нервите, много книги четяла и се смеела без причина.  

     Пред хората Люба си мълчеше, на никой не смееше да се оплаче, само тайничко се молеше Коста повече да си е в чужбина, защото не знаеше какъв ще му бъде следващия номер. Но номерът не закъсня в лицето на мургава блондинка с неподдържани нокти и със сополиво бебе на ръце, която търсеше Коста за бащинство и издръжка. Люба не издържа, събра на две-на три книгите си, грабна малкия Стефчо и заминаха за града. Остави на Коста за спомен пръстена и пандифлюшките.

     Първо си намери квартира под наем близо до болницата и някой, който да се грижи за детето. Хареса една стаичка при възрастни баба и дядо, оставаше им прясно мляко, захар, масло, хляб, да има за Стефчо и за тях. Тайно се надяваше на чудеса. Може би онази жена е излъгала, искала е да ги раздели, може би Коста се е вразумил, разкаял се е и ще дойде на колене да ù иска прошка. Но нищо подобно не се случи. Само една вечер той се появи пиян пред квартирата ù, започна да хвърля камъни по прозорците, извикаха милиция и го прибраха. Повече не го видя. Разбра, че оная се е пренесла да живее при него и даже му довела още едно дете. Махна с ръка – да са живи и здрави!

     Стефчо растеше лъчезарно дете. Имаше същия заразителен смях като на майка си.  Учителките се надпреварваха да го хвалят. Люба се гордееше с момчето си и даваше мило и драго да го изучи. Успя дори да си изплати малко ведомствено жилище с надеждата нейния Стефчо един ден като се ожени да го продадат и да се пренесат на нещо по-голямо и хубаво. Все ще се намери една стаичка за нея, няма да пречи на младите, ще им помага да си отгледат децата. Но Стефчо замина в чужбина, намери си хубава работа и всеки ден се чуваха по скайпа.

     За да избяга от самотата Люба си намери втора работа като болногледачка в Дом за възрастни хора. В края на едно от дежурствата доведоха по спешност нов пациент – от някакво близко село, вдовец, синът му отдавна се бил запилял в чужбина, нямало кой да се грижи за него. Намерили го комшиите в леглото с дълбока рана на гърба от залежаване. Люба излезе да го посрещне. На инвалидна количка прегърбен седеше възрастен мъж в увредено общо състояние, който гледаше сърдито с бялото на очите си.

 

 

© Ивон Все права защищены

Произведение участвует в конкурсе:

Ново начало »

21 место

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??