Телефонът звънна както обикновено в 5 часа, имах около 40 минути да се подготвя за работа, хубаво е да си мъж – закуска, малко време в банята и ако няма да се бръснеш, си готов. Малко излежаване за събуждане и въргаляне в кревата, винаги като съм се наспал ми трябва повече време за събуждане, ако съм си легнал в 2-3 ч., скачам веднага от леглото, но днес не. Ежедневните неща и в 5.40 слагам раницата на гърба, малко по-тежка от обикновено, но тя ми трябва да прибера дрехите след работа, неприятното да ходиш на работа с колело е, че се налага да сменяш дрехите си, сутрин е хладно и може да си с панталон, но следобед не става дори и да живееш на 10 мин. като мен.

Не са много нещата, без които  не  мога да си представя живота, но колелото и МP3 плейъра са две от тях, и винаги са неразривно свързани, една седмица останах без плейър и бях като болен, дори не ми се караше колелото. Песента, която започна, е от любимите, тези които ме карат да настръхвам. За повечето хора  блек метълът е ужасна музика, но в нея има толкова красота, но трябва време да я усетиш, а и за ме зарежда с енергия, което е особено важно за ленивци като мен, мога по цял ден да чета и въобще да не изляза от вкъщи. Опитвам се да припявам, въпреки че не знам нито един текст на любимите ми песни, винаги усещанията, които музиката предизвиква в мен имат много малко общо, да не кажа въобще нищо общо с текста, може би за това слушам стилове, където трудно се разбира какво се пее, ако не гледаш текста пред теб. Песните за Сатаната са ми малко смешни, може би защото не вярвам в нищо и ако има бог, то това ще бъде само бога на глупостта. Дори смятах да основа църква, в която да се почита този единствен и всемогъщ бог, но съм човек на мисленето, а не на действията и както повечето неща остават само в главата ми.

Беше още рано и пред служебния ход на магазина където работя, имаше само 2-3 човека, винаги се чудя дали да поздравявам или не и повечето пъти не го правя. Ако хората знаеха истинската причина за това, сигурно щяха да са шокирани. Страшно съм стеснителен и въпреки че ще стана на 33 години, не мога да говоря с непознати или слабо познати хора, след няколко срещи се отпускам и почвам да говоря, но в началото мълча като пукал. Винаги съм бил стеснителен, но дълго това не ми пречеше, живеех в собствен свят с малко познати, книгите и компютърните игри и се чувствах добре, смятах чувствата за глупост и се чудех как хората могат да страдат заради тях, докато не разбрах че единственият смисъл на живота е да обичаш и да бъдеш обичан и повече страдах отколкото бях щастлив. Обичал съм 3 жени, само с втората имах връзка, но тя приключи заради парите. Сега се опитвам да се отърва от чувства към едно момиче, с което работим заедно и това прави нещата особено трудни, трябва да напусна работа, но когато живееш под наем и имаш заем това е малко трудно, особено като нямаш професия като мен.

Нихилизмът като жизнена философия не е особено стимулиращ да градиш кариера и въобще да се занимаваш сериозно с нещо и допълнено от мързел, нещата стават катастрофални, но всеки плаща за глупостите си в един момент, а мен започна да ми се налага доста често да го правя.

Работя в хипермаркет и всеки ден се занимавам с едно и също нещо. Действията са станали като на робот и ако нямам душевни терзания, се справям повече от добре – изкарване на етикети, пишене на поръчки, проверка на наличности, изписване на брак и много телефонни разговори. Въпреки че работата е еднообразна, ако не бяха колегите и началниците, щеше да е забавна, но постоянното сблъскване с некадърността и глупостта на хората са дразнещи.

Но днес нещата са хубави, бързо се справих със задълженията си, отделът изглежда добре, все пак е вторник, има малко клиенти и сътрудниците се справят с работата без да ги следиш непрекъснато и да им казваш какво да направят. Обикновено почивам към 10, но днес още в 9 можех да отида на почивка. Взех си обичайната ябълка и отидох на пейките да поседя на слънце, обичам да се припичам като някой гущер и използвам всеки възможен момент за това.

Не избрах най-добрия момент, защото на входа се засякох с Ивет, момичето което обичам и което не ме обича, или нарочно исках да я срещна въпреки болката, която тази среща ми носи.

Събота и неделя била на една вила с гаджето си и техни познати – бира, трева и разни по-твърди неща и музика, беше много доволна от почивката, защото правеше нещата които обичаше - пътуване и купон, а и вече има връзка.

Нашата история започна преди малко повече от година. Започнахме да се виждаме, да пием бира по парковете, да караме колелата  и да си говорим по цели часове. Не след дълго започнах да изпитвам чувства към нея, но не знаех какво да правя, уроците за свалките съм ги прескочил и чаках тя да направи крачката, макар че няколко пъти след малко повече алкохол, ми се караше, че не съм достатъчно настоятелен,  така и нищо не направих, а когато ù разкрих чувствата си, вече беше късно, тя гледаше на мен като на много добър приятел, с който може да споделя всичко, но с когото не може да има връзка. Ако бяхме спрели да се виждаме тогава, нещата можеха бързо да преминат, но тя си мислеше, че като ми е казала, че няма да имаме връзка и моите чувства ще изчезнат, но не стана така. Започнах да страдам, когато не съм с нея, опитвах се да избягам само и само да се връщам отново и отново, до сега, когато се събра с едно старо гадже, връзката им беше спряла преди 3 години, защото не бил достатъчно зрял за нея, но сега нещата изглеждат доста променени.

Разказът ù отново събуди демоните в главата ми и болката стана ужасна, нямах никакво желание за живот, всичко беше толкова безсмислено, добре че нямаше никой да види сълзите, напоследък плача по няколко пъти на ден само трябва нещо да ми напомни за нея, а това става много често дори и на работа, добре че съм дръпнат и хората не се заглеждат много-много в мен, пък и да забележат нещо, са достатъчно тактични да не задават въпроси. Трябваше да направя нещо по въпроса и отговора го знаех и бях се подготвил, това да се случи днес. Изчаках да ми изсъхнат очите и влязох в магазина.

Странно спокойствие ме обзе, нещата ми се струваха не толкова страшни. Влязох през вратата и я затворих, асистентката пишеше нещо на компютъра, четирима от петимата управители бяха на работа и четяха съобщенията на пощите си, напоследък тяхната работа се състои основно  в това. Мария е хубаво момиче и може би хубав човек и не забеляза отначало пистолета на сантиметри от слепоочието си, когато го направи, вече беше късно. Стреснати от изстрела, четири глави се вдигнаха от мониторите, двамата най-противни управители нямаха време да реагират, с по един куршум от двата пистолета и кариерата им приключи. Другите двама станаха, но куршумите ги свалиха на земята. Отворих другата врата и тя седеше на бюрото си.

Погледна ме с очите, за които бих умрял и видя двете дула насочени към нея. Разплаках се, докато стрелях в нея, унищожавах най-прекрасното същество само защото не ме обичаше, всички моменти, когато бяхме заедно, минаха през очите ми, спомних си как се чувствах само защото е близо до мен.

Имах време да пусна някаква музика на телефона преди и аз да отлетя за ада.