Любов се записа да учи филология, а аз влязох икономика. Всъщност това не беше моята материя, дори нямах желание да уча висше, но родителите ми искаха да наследя бизнеса им, а аз нямах смелостта да им кажа, че не искам това. С Поетеска следвахме в доста отдалечени университети, но редовно говорехме по телефона и си пишехме писма, а през ваканциите прекарвахме много време заедно. За разлика от мен, тя учеше с голямо удоволствие и вземаше всичките си изпити с високи оценки. Моите резултати бяха посредствени, а в очите ми липсваше онзи блясък, който виждах в погледите на прилежните си състуденти, които жадно попиваха думите на преподавателите и си мечтаеха за кариера. По същото време аз бленувах за семейство.

       Следването ми приключи в края на втори курс, защото забременях. Не беше планирано, но тази новина предизвика у мен топла радост. Отначало родителите ми бяха разочаровани, защото мислеха, че искам да уча, но след това приеха решението ми да задържа детето и обещаха да ми помагат с каквото могат. Скоро се омъжих за приятеля си Свилен, който продължи да учи и започна почасова работа. Работех каквото мога и се грижех за домакинството, а след няколко месеца- и за дъщеря ни Калина. Беше ни трудно, но близките ни ни подкрепяха и успяхме да се справим. Когато съпругът ми се връщаше уморен от работа, вечеряхме заедно и той ми разказваше за деня си. Ако момиченцето ни още не беше заспало, той си играеше с него и му четеше приказки, а аз ги гледах и бях щастлива по някакъв спокоен, сгряващ начин. Пет години след раждането на Кали посрещнахме в дома и сърцата си и сина си Пламен. Понякога се хващах на лека работа, шиех дрехи и изработвах бижута, които после продавах, но най- големият ми приоритет беше семейството. Разказът на Любов за нейното детство се беше загнездил дълбоко в сърцето ми и аз държах моите деца да се чувстват сигурни и обичани, да има към кого да се обърнат, ако имат някакъв проблем.

       Животът на Любов се разви по по- различен начин. Докато учеше, тя се подготвяше да стане преводачка и си мечтаеше да издава творбите си. Влюби се за първи път последната година в университета. Приятелят ѝ, с когото се запознах няколко месеца по- късно, се казваше Атанас и беше спокоен и добросърдечен човек, който много държеше на нея. Две години по- късно се ожениха и аз и Свилен бяхме кумове на сватбата им. Моето семейство живееше в София, а те останаха във Варна, но с приятелката ми често се чувахме и тя ми пращаше писма, в които ми описваше колко е щастлива, и снимки, на които четеше книги на бюрото си, захапала молива. Кариерата ѝ на преводач имаше силен старт, а освен това едно малко издателство се съгласи да публикува нейна стихосбирка.

      Беше щастлива, но жадуваше за още нещо- малко човече, което да обича безусловно. Месеците се нижеха един след друг като мъниста на гердан и тя ставаше все по- притеснена, защото двете чертички на теста все така не идваха. Когато бяхме на 29, ми хрумна, че проблемът ѝ може да е психически, защото самата тя бе имала тъжно детство. Скоро след това ми прозрение двете говорихме по телефона и тя ми каза:

- Нищо не разбирам, Вени. Изследванията показват, че и двамата с Атанас сме здрави, а докторите само свиват рамене. Защо не успявам да забременея?

  Няколко секунди стисках слушалката до ухото си, но накрая промълвих:

- Виж, мисля, че проблемът ти е свързан с родителите ти.

            Веднага усетих как тя се скова от другата страна на телефона. Майка ѝ и баща ѝ се бяха развели няколко месеца след нашето запознанство и аз, вече като възрастен човек, смятах това за доказателство, че родителите ѝ са били водени не толкова от страха си от хорските очи, колкото от любов към дъщеря си. Вярвах, че не са искали да я наранят с раздялата си, но отровата, с която животът им е бил пропит, е замъглявала преценката им и те не са осъзнали навреме, че детето им е разбирало какво се случва и е изпитвало дълбока болка от начина, по който са се държали един с друг и с нея. Години по- късно Любов поддържаше формални отношения с тях и не вярваше, че я обичат. Явно не ѝ беше хрумвало, че тъжните ѝ детски дни могат да я застигнат... или не е искала дори да си спомня за тях.

- Мисля, че начинът, по който са се отнасяли към теб, те е белязал. -  продължих, опитвайки се да звуча спокойно. - Може би дълбоко в теб се крие страхът, че и ти може да си такъв родител.

            Мълчанието, което последва след тези думи, ми се стори вечно, но по някое време гласът на приятелката ми достигна до ухото ми:

- Какво да направя?

- Срещни се с тях и бъди честна за всичко, което си мислела и чувствала през тези години. Опитай се да погледнеш през техните очи. – не исках да я съветвам да им прости, защото тя сама трябваше да го поиска, а и процесът щеше да е дълъг.

- Благодаря, Вени! Наистина се надявам да се получи. - след тези думи тя затвори телефона.

         След този разговор Любов започна да ми пише по- рядко, но не се питах защо, просто чаках следващата  ѝ вест. След пет месеца пристигна нейно писмо, чието кратко съдържание гласеше следното:

          Скъпа Лисичке,

        горещо ти благодаря за съвета! Говорих с родителите си и сега ми е много по- леко. Вчера с Атанас научихме най- прекрасната новина на света- ще ставаме родители! Страшно сме щастливи.

Вечно твоя, Поетеска

П.П. Бъдещето е пред нас!

     Беше написала писмото набързо, буквите бяха разкривени от вълнение. Пращаше ми и няколко стихотворения, както и своя снимка с Атанас на морския бряг, която си бяха направили същия ден. Обикновено не се усмихваха пред обектива, защото и двамата презираха фалша и скалъпените усмивки, но на тази фотография се усмихваха почти по вълшебен начин.

      Послеписът пък ме върна в сладостната майска нощ, когато двете танцувахме на тревата, очите ни блестяха и бяхме изпълнени с младежка лудост и вяра в приказното си бъдеще.

      Веднага звъннах на Любов, за да я поздравя за чудесната новина. Този път гласът ѝ звучеше съвсем различно, беше щастлива, но и облекчена, сякаш след много усилия пъзелът най- сетне се е наредил както е трябвало.

     Няколко месеца по- късно тя вече подготвяше нова стихосбирка и творбите в нея бяха все така красиви, но и много по- светли и позитивни.

    В една априлска утрин приятелката ми стана майка на прекрасно момченце, което тя и съпругът ѝ нарекоха Светлин, защото за тях детето беше светлина, огряваща живота им. Просто не мога да опиша начина, по който изглеждаше Любов, когато отидох да я навестя в болницата. Такива преживявания не могат добре да се облекат с думи, те просто се усещат с всяка фибра на тялото. Ако сте виждали жена, която току- що е станала майка, тогава знаете за какво говоря.

     Тези нейни думи “ Бъдещето е пред нас!” оставиха следа в ума и сърцето ми. Често си мисля за тях и след всичко случило се знам, че значението им е колкото светло, толкова и мрачно...