Известно време седях в чакалнята и се опитвах да бъда спокойна, когато жената, до която бях седнала, ми каза тихо:
- Притеснявате ли се за сина си?
- Той не ми е син.
- О, извинете, просто така си помислих. Видях, че сте доста нервна, и реших, че мога да Ви успокоя. Имате ли нещо против да си поговорим?
- Не, няма проблем. Вие за какво сте тук?
- Синът ми падна от едно дърво и си счупи ръката. Все кипи от енергия, играе, тича... и е само въпрос на време да се нарани. Но аз не мога да го предпазя от всичко, просто му показвам колко е важно да внимава, а той сам ще се научи.
Замислих се. Любов беше възпитала Светльо по същия начин, по който тя самата беше отледана. Все се притесняваше да не му се случи нещо лошо и да не страда, но му беше направила лоша услуга, опитвайки се да го предпази от целия свят.
- На колко години е детето Ви? – попитах, но не от учтивост, а защото ми беше приятно да си говоря с тази жена. Тя имаше невероятно излъчване и ми ставаше леко и спокойно само като я глед ...