Пролетта беше към своя край. През отворения прозорец на училищната стая, заедно с лекия полъх на вятъра, нахлуваше силният аромат от голямата сребролистна липа на двора. Седнал на чина, Николай бе вторачил празен поглед в далечината към голите баири на града, на които някъде по средата бяха извисили снага ,,Трите братя" - големи черни скали с човешки силуети. Мириса на липата със силното жужене на пчелите, които с всички сили се опитваха да приберат скъпоценностите на цветовете преди да прецъфтят,, усилваха в Николай онова чувство изгарящо гърдите и спиращо дъха при мисълта за красивото лице и стройното тяло на Калина. Той твърдо беше решил да е представи на майка си и да поиска благословията й да се сгодят, въпреки че тя често му напомняше, че само от ,,техните" ще вземат булка щом той стане за женене, та като дойде време някой ден да се върнат в родния край, родата да е на едно място, а не пръсната.

      Ех, ако беше жив баща му! Но, него го нямаше. Те останаха сираци в ония бурни времена на 1903-та и сега бяха бежанци. Родното им село бе останало далече в пазвите на Странджа планина с малката рекичка по средата, двата големи извора на мегдана и широкия, калдъръмен път, по чийто големи камъни бавно пристъпваха  волове теглещи натоварени със снопи коли. Весело потропваха магарешки каручки. Децата тичаха по прашния път към големия вир под върбата и скачаха в студените му води да се охладят от лятната жега. Майките им често се провикваха от прозорците на двукатните, чардаклии къщи, като призоваваха някой да се прибере да яде или друг да свърши работата, която е обещал да свърши, а е избягал с другите към вира.

      Всичко течеше бавно и спокойно под горещите лъчи на августовското слънце до деня на Преображение Господне, когато животът на всички се преобърна.

       Въстана народът в Странджа и Одринска Тракия и началото бе дадено в утрото на Преображение. Баща му, отдал се на делото за свободата, бе прежалил мелницата, тепавицата, дюкяна и начело на една от смъртните дружини, в настъпващия ден с кървавочервена зора на изток, атакуваха и превземаха селата и градчетата.

       Настанала бе една всеобща веселба за въстаналия народ. Но тя бе кратка. Изминал беше един месец от началото, когато се разбра, че от никъде помощ няма да дойде. ,,Стара България", както наричаха свободната си родина на север, бе останала ,,глуха" и ,,сляпа" за тях и затова като се разнесе мълвата, че настъпва редовна турска армия, паника обзе мало и голямо. Нищо добро не ги чакаше. Знаеха, че ги чака жестока разправа, ако останеха в родното село.

        Николай не беше виждал баща си от оная вечер преди Преображение, когато той влезе в стаята, огрята от мъждивата светлина на газената лампа, погали чорлавите главички на налягалите на одъра деца, прегърна плачещата му майка и излезе.Не знаеше сина как се свива бащиното сърце при мисълта за тях.

         Откакто мълвата мина и през тяхното село, майка му ходеше напред - назад и често хлипаше пред вратата на стаята, за да не тревожи децата. Николай ту заспиваше, ту се събуждаше от тревогата, която бе обзела все още детската му душа.Съмваше. Първият слънчев лъч огря лицето на Николай и той отвори очи. Там където през дръпнатото бяло перденце снощи наблюдаваше едрите звезди сега бавно се издигаше огненото кълбо на слънцето. Надигна се и като погледна навън видя как дебелата дъбова врата се отваря и през нея влезе баща му с пушка на рамо. Две ленти патрони препасваха едрите му гърди. От пояса му стърчеше дръжката на голям лъскав пищов, а сабята му подрънкваше с върха си по калдаръмената пътека в двора, по която той се запъти с бързи крачки към дама / така наричаха оборите на животните, които се намираха в приземния етаж на чардаклиите къщи/ и изкара двата коня чийто косъм лъщеше на изгряващото слънце. Започна бързо да ги впряга в каруцата. Майка му притича по стълбата. Двамата се прегърнаха. Стояха известно време така, после той й каза нещо тихо, пусна я от прегръдката си и продължи да оправя такъмите на конете. Тя свали бялата си забрадка и закри лицето си с нея. Силно тресящите се рамене подсказваха за неудържимия  плач. Не след дълго избърса зачервените си очи и се затича обратно по стълбите. Николай наблюдаваше през прозореца какво се случваще на двора. Той бе най - големият от децата в семейството.

         Вратата на стаята рязко се отвори.

         - Кольо, бързо ставайте майка и се обличайте! - с леко треперещ глас извика майка му.

         - Какво става, мамо? - гледайки е в очите попита Николай.

         - Обличай се ти казах и по бързо! Като се облечеш, отивай долу при баща ти на двора! - с по- твърд глас вече му каза тя.

         Николай се стъкми набързо и изтича навън.

         - Тате.

         - Синко. -прегърна го баща му в яката си бащина прегръдка и му заприказва бързо - Ще бягате за ,,Стара България".Помощ няма да дойде, а наще хора съобщиха, че настъпва редовна армия.Няма да можем да им се опрем, нямаме топове. Ти ще караш конете.Кервана се събира накрая на селото. Вземете най - необходимото, товарете каруцата и тръгвайте. Няма време!

         И като пусна сина си от прегръдката отиде и отвори широко големите порти на двора. После влезе в дама и изгони останалите животни навън. Майка му стоеше с насълзени очи заобиколена от невръстните си деца. Баща му отиде при тях и целуна всяко по челото. Като се изправи даде и последната си заръка:

        - Като тръгвате, натирете животните, та като дойдат ония манафи да палят, да не изгорят и тях!

        После направи няколко крачки, спря се в средата на двора, погледна спретната си къща, обърна се рязко и тръгна бързо навън. Никой не видя едрите сълзи, които се стичаха по загорялото му лице. Дружината го чакаше.

        Дълго се точи кервана по прашните пътища из гъстите гори на Странджа планина, докато един ден гората остана зад гърба им, а отпред се ширнаха синьо - зелените води на морето. Прехвърлиха ги с понтона, който сновеше напред - назад на провлака, съединяващ спокойните води на езерото с бурните води на морето. Пътуваха още много дълго докато стигнаха в градчето с голите баири и големите черни скали в средата.

          Леко докосване по рамото на нечия ръка изкара Николай от унеса. ,,-Калина"- мина през главата му като светкавица името на любимата, а тялото му изтръпна от любовен спазъм. Той рязко се обърна. Вместо Калина, пред него стоеше, широко усмихнат, дребничкият му приятел Георги. Руменината по бузите му сякаш бе станала още по - румена на красивото лице под черните като смола коси. Унесен в спомени и мечти, Николай не бе усетил тихо приближилият се Георги.

         - Ха, Гоше, ти ли си? - усмихна се Николай изненадан.

          Той хвана ръката му и го дръпна до себе си да седне.

         - Сядай, приятелю! Искам да ти кажа нещо важно. Намислим съм нещо и искам ти пръв да го чуеш.

         Дребничкият Георги го погледна учуден и зачака с нетърпение да чуе тая важна новина.

          - Гоше, братчето ми, реших да се сгодя за Калина. Свършим ли школото, годя се. Приятели сме отдавна с теб, затова ще дойдеш с нас когато заведа Калина да я представя на майка ми. Ей, тъй за повече кураж.

          Георги остана изненадан от новината, но не беше изненадан за избраницата му. Той отдавна наблюдаваше отношенията между двамата и понякога малко завиждаше на своя приятел за красивата Калина.

           - Е, какво ще кажеш? - подкани го за отговор Николай.

           - Какво да кажа? Щом така си решил аз съм с теб. Ще дойда с вас и това е.

           Николай погледна с мек поглед дребничкия, симпатичен Георги, шляпна го по червената бузка и го прегърна.

           В топлата, лятна вечер Николай стискаше здраво ръката на Калина застанали пред вратата на тяхната къща. Вътре се чуваха звънливите гласове на братята и сестрите му. Той потропа на вратата, дръпна Калина до себе си и двамата опряха гръб на стената. Георги остана сам пред вратата когато тя се отвори и пред него се изправи майката на Николай.

           - Добър вечер! - малко объркан поздрави Георги.

           - Добър вечер! Гоше, ти ли си ? - позна го в тъмното майката на Николай и преди да е казал дума тя го засипа с обяснения.- Николай го няма в къщи. Не се е прибирал. Кой знае къде скитори още?

            Докато Георги чупеше безпомощно ръце и се чудеше какво да каже, от тъмното се чу гласа на Николай.

           - Тук съм, майко! - и преди да чуе отговор той застана пред нея, хванал за ръка Калина. - Майко, искам да ти представя моята годеница и бъдеща твоя снаха Калина.

           Очите на майка му се отвориха широко и в тях проблеснаха огнени искри.

           - Какво-о!- изненадана надигна глас тя и вторачи поглед в Калина. - Снаха! Такива да ги нямаме, сине! Казала съм ти един път завинаги каква ще ти е годеницата! - и като се отдръпна назад затръшна вратата пред смаяните влюбени.

           Георги стоеше с отворена уста от изумление. Калина дръпна рязко ръката си от ръката на Николай. Обърна се с лице към него и тихо му пошепна:

           - Николай, аз си отивам! Сбогом!

           В думите й се усети твърда воля, събрана в крехко тяло с миловидно личице. Подтичвайки тя се изгуби в мрака.

           - Стой тука! - почти извика в лицето на Георги ядосания Николай и бързо влезе в къщата. Изскочи не след дълго. Затръшна силно вратата. Тупна силно Георги по рамото и пак на висок глас му викна. - Тръгвай! 

           - Къде, бе човек? Чакай малко! - каза с умоляващ глас Георги.

           - Върви с мене, нали си ми приятел? - с неумолим глас му отвърна Николай.

           Георги нищо повече не попита, а забърза с широки крачки до снажния си приятел. Зад тях в далечината се чу умоляващият глас на майка му:

           - Николай, къде отиваш? Върни се! Моля ти се, сине!

            Къщата на Калина не беше далече. Беше с две външни стълби събиращи се в симпатично балконче пред входната врата. Почти в движение, Николай извика със силен глас:

            - Калина-а! Калина-а! Калина-а излез!

            Зад вратата се чу шум, щракване на бравата и на отворената врата се появи силуета на Калина. Тя излезе напред и се опря с двете ръце на перилото на балкончето. Беше облечена с дрехите за годежа.

             - Кажи какво има, Николай?- чу се гласа на Калина.

             Нещо проблесна в ръката на Николай. Последва огнена струя с оглушителен гръм. Калина се хвана за гърдите и се свлече зад перилото на балкона.

             - Сбогом, приятелю!- обърна се Николай към същисания Георги. Налапа дулото на пистолета и пак последва гръм. Чу се писък от къщата. Бягане на хора. Тропане на дървени обувки по калдаръма, а в прегръдката на Георги лежеше безжизненото тяло на Николай обливано от сълзите на плачещият му приятел.

                На третият ден, в гробищата на края на града, пред прясната купчина пръст отрупана с цветя, стоеше цялата в черно стройна млада девойка. Бинтът, опасващ дясното й рамо, сякаш ставаше още по - бял на фона на черните й дрехи. В лявата си ръка държеше голям букет от рози. Тя приклекна, остави букета, подпря се с лявата ръка на купчината пръст и като се наведе, тихо каза с устни почти опряни до пръстта:

                - Прости ми, Николай!

                ,,Трите братя" гледаха безмълвно.