След минути денят си отива и изгряват звездите...

- Моля - пророних

- Петро, Артемис е, къде си

- В  къщи съм, случило ли се е нещо - попитах

- Не нищо, просто питам - ми отговори

- Горе съм на тераата Артемис, чакам звездите да изгреят и започвам да ги броя - засмях се - А ти къде си, идвах у вас, но не те видях

- Ами аз съм пред пътната ти врата, може ли да вляза, ще стоя тиха и безмълвна и няма да ти преча на бронето

- Така ли, идвам да ти отворя тогава - с лека насмешка й отговорих

От бързане без малко да се препъна по витите стълби и да тупна по-бързо долу.

Застанала пред пътната врата, висока, слабичка, в ластични дънки, блузка и маратонки.

- Здравей, много се радвам,как така се сети за Петро

- Не съм те забравила - засмя се тя - А ти нямаш ли дистанционно за голямата врата за колата ми, или го забрави някъде из къщи или из двора в тревата.

В двора ми подаде торбичка с бутилка и кутия шоколадови бонбони. Така ми се искаше да я прегърна, разцелувам, да я завъртя в обятията си.

- Мога ли да се обадя на мама, да не се притеснява все пак. Маман, у Петро съм,...да, да в къщи си е...О, не, горе на терасата бил, звездоброец. Там ще сме, от малка не съм гледала звездите,... да маман, ще му предам,... Ооо, нее, не се притеснявай за това. До утре, маман.

- Заповядай тук в хола, сега ще донеса чаши и съм в слух да чуя къде беше, не се обади толкова време

- Не, не искам тук, нали каза че си на терасата и ще броиш звездите, да вървим там.

Като малко любопитно момиченце, надникне тук, надникне там, разгледа мои фотоси по стената, усмихна се  на импрвизираното ми легло-спалня с безброй възглавници по него, загледа се в зеленината по кашпите около парапета на терасата, погледна небето.

- Браво, просто нямам думи, страхотно е - не скриваше възторга си тя

Вече бях отворил купията с бонбоните й, налях Метакса по чашите

- Наздраве, още веднъж добре дошла Артемис, изненада ме.

- Наздраве,  Петро

А звездите вече бяха изгряли, даже и не потрепкваха в очакване в безоблачното небе. Жълтия диск на луната хвърляше приятна мека светлина по лицата ни. Дали забелязваше смущението ни, а ние вероятно бяхме добри артисти, та успявахме да го прикрием. Гледахме  нагоре в звездното небе, всеки унесен в нерешителността си.

- Петро, ще може ли да си сваля маратонките и чорапи и се настаня сред възглавиците,... ти ще ме последваш ли - шепнеше тя.

В големите й очи се отразяваха звезди.

- Иска ли питане, ще ти помогна с маратонките и чорапите.

Клекнах пред нея, развързвах внимателно, повдигнах крачето й, измущих едната маратонка, чорапчето, погалих едва забележимо глезенът и стапалото й , повтори същото и на другия крак. Изглежда нежното ми докосване й хареса, защото сви и разпусна пръстчетата на ходилото си, раздвижи глезен.

Пийнахме по глътка-две и се натъркаляхме на матрака. Подложих по-големи възглавници до стената и полуседнали, полулегнали бяхме един до друг.

- Петро - започна тихичко тя - С мама бяхме във Франция, Париж, Бордо, Париж, нали покойният ми баща  е французин. Тръгнахме неочаквано, притеснени от обаждане от там на роднини.  А всъщност каква била работата.

Родителите на  баща ми са били доста заможни хора, като се започне от 200 декара лозя и винарна  с къща около Бордо, до вила в Нормандия, през  апатаменти в Бордо и Париж, и студиото в което жевеех доката следвах магистратура,  до акции в Индустриално и Застрахователни дружества, солидни спетявания... Но каква полза имаме ние от всичко това, щом Жан-Жак не е между живите, за какво ми е  изплатената застраховка, е хайде не чувствах финансови затруднения докато учех във Франция, редовно посещавах баба и дядо в Бордо.

Да, но така мислим аз и мама. Разни наши роднини, ако мога така да ги нарека, наели адвокати да издирят всички имоти и да ги присвоят под предлог, че не можем да ги стопанисваме и управляваме, и че те като някакви коствени псевдо роднини имали дял във всичко това. Първоначално бяхме готови да се съгласим. Изведнъж в съзнанието ми изкочи ти, вероятно се връщаше от нощна смяна, изморен, но горд и несломим, си спечелил парите си с  лишения и труд. Казах на мама '' На Петро, когато му трябват пари да покрие нуждите си, не чака подаяние от някого, а работи за да има. А тези наши измислени роднини защо не се захванат за работа, а ни увещават да им предоставим, да им подарим дялове или апартаменти , които щяли да продадат и да живеят по-сносно...''

На другия ден с мама излязохме с единодушно решение, нищо не се продава и подарява., какво са направили те  за френските ми баба и дядо преди да починат в старостта си, нищо. Съдията не уважи молбата им, а ние с мама само им благодарихме за усилията по издирване и картотекиране на имотите, и платихме държавните такси по вписването.

Отдадохме всичко под наем, останаха ни свободни  големия апартамент и студиото в Париж, апартамента в Бордо, ако решим да посетим Франция на екскурзия, да сме си отново у дома. Това е. Заминахме уж за седмица-две, а се застояхме месеци. Мама ти благодари за грижите по градината и цветята за тези месеци и иска да идем да се разплати с теб.

               Не ми беше в момента до пари. Усещах топлинката на босото й ходило върху моето, дланта й бе легнала покорно в моята. Какво ни е зяпнала така луната, а звездичките, нали щяхме да ги броим.

Разномерното ми дишане се сля с това на Артемис.

Потръпнах от сутришния хлад, придърпах завивка отгоре ни, Артемис се свря на топличко в мен...

Слънчев лъч проблясна в очите ми. В съня си вероятно бях подложил ръка под нея, главата й бе на плещите ми, прегърнала ме с ръка и присвит крак върху ми. Странно, нещо става с мен, не я възприемах като сексуална играчка, нищо мъжко не трепваше в мен. Невъзможно е, да съм безчувствен ли.

Погалих нежно косата й, сложих кичурче зад ухото й. Тя се поразмърда леко, понамести глава, ръка и крак върху ми , въздъхна  тихичко и замря. 

 Мдаа, трябва да  намаля прекомерната работа, имам нужда от почивка и здрав сън...

Равномерното й дишане  отново ме унесе в дрямка.

 Весел смях ме разбуди.

- Ох Петро, така сладко да  спеше, ако беше по-малък вероятно щях да те изям. Сигурно снощи съм прекалила с разказа си, но имах нужда да споделя всичко това с теб, извинявай.

- Напротив, беше ми много приятно и подкрепям решението ви, многото  никога не е излишно.

- Така се радвам - не спираше тя - Подкрепа, одобрение от истински приятел

Галеше лицето ми в някакъв захлас. Босите й ходила отново пареха моите.

Прехвърли се върху мен. Целуна ме набързо

- Знаеш ли, на нас изглежда ни има нещо, така облечени да сме спали непробудно цяла нощ,... звездите ли са виновни или ние самите, а Петро.

- Само звездите са виновни, иначе сме си нормални хорица - смеех се закачливо -  Е хайде, всичко с времето си, както се казва. Сега беше по-важното да споделиш преживяванията си.

Зацелувахме се страсно. Миришехме на нещо необичайно, неподправено, миришехме на себе си.

               Късната ни закуска мина в спомени за френската закуска с горчиво кафе, кроасан или кифлички без пълнеж, или някакви малки саламчета леко препържени, и който желае чаша червено вино към тях.

- Охо, прекрасно е - възкликнах през смях -- Сутрин да закусваш с кана вино, франзела и 15-20 броя саламчета

- Ами това им било традицията - смееше се и тя  - Свиква се

следва част 5....