Антония нетърпеливо очакваше неговото обаждане. Вече беше 17:45, закъсняваше с 15 минути, отново... А и беше обещал, отново... Да, обещания, каква глупост само. Да му вярва - още по-голяма глупост. След всичко, което ù причини, след толкова много време и толкова лъжи, тя все още му вярваше и се надяваше. Искаше да му се ядоса, да го изхвърли завинаги от живота си, но не можеше. Мразеше единствено себе си, защото си позволи да се стигне до тук.
"Какво да правя сега?" - искаше ù се поне веднъж да може да отговори на този въпрос, сама да вземе решение. Животът ù беше подчинен на него, съобразен с неговото свободно време. А тя, тя беше просто един придатък към привидно перфектния му живот.
За 3 години тя се забърка в толкова каши, че цялото време на света нямаше да ù стигне, за да ги оправи. Вече дори не можеше да се познае, не знаеше коя е. Ако трябваше да се опише с една дума, то тя ще е "любовница". И щеше да е напълно достатъчно, за да даде ясна представа как минават дните ù.
От момент ...