Любовта, таз велика сила!

Кой ли не е падал в жертва на тази магия? Войни са се водили в името на любовта, държави са се затривали, герои са умирали, от Хубавата Елена, през Ромео и Жулиета, та до невъзможните бракове на Софка Маринова, историята е виждала какво ли не. Мъже са умирали за жени, жени са убивали за мъже, но това не е всичко.

Винаги съм гледал с интерес към любовните триъгълници. Какви ли не истории съм виждал и чувал. Някои горещи, южняшки, темпераментни, стигащи до кървава саморазправа, други модерни в духа на съвременното европейско общество, в които цари дух на разбирателство и хармония - направо да им завидиш.

Но за този любовен триъгълник не бях подготвен...

…

Шумът от машините в цеха не ни пречеше да си комуникираме. В малкия ни екип бяхме свикнали да се разбираме със знаци и малко думи. 

Нагласих градусите на пещта и дадох знак на Румен да поеме.

Вечерта напредваше, видях Луната през малките капандури на порутеното хале. Обичах нощните смени, бяха изморителни, но пък някак по спокойни. А й винаги като вкараме нещата в релси, си спретвахме една яка маса. Така си беше през Социализма - ходехме на работа с тубичка вино или шише ракия. Те ни лъжеха, че ни плащат - ние ги лъжехме, че работим.  То затова и се затри. 

Аз бях бригадир, Румбата огняр, Филип оператор, Симо сортировач и Бай Кольо общ работник. Бай Кольо,

най-възрастният измежду нас, беше от онези хора, на които преживяванията им бяха издълбани на челото и по скулите. Свъсени гъсти вежди, но пък пъргави, живи и топли очи, яки селски ръце, благ характер и житейски опит с истории, които винаги беше готов да сподели, го правеха любимец на всяка компания. 

Точно за Бай Кольо си мислех притеснен, докато работех. Отсъства няколко дни, а днес дойде на работа в меко казано странен вид. Имаше лепенки с марли по врата и раменете, виждаха се странни и грозни оттоци и рани, синини които бяха започнали да пожълтяват, белези като от дране…

И най-странното беше че отказва да говори за това - нещо непривично за неговият темперамент. Да са го били -не вярвам. По вратът ли да го бият? Да се е ударил - не прилича на инцидент. Много странно. Хм. Ще я видим тази работа. 

-Еййй, Началнииик - крясъкът на Филип ме изкара от унеса ми. Махаше енергично с ръце в смисъл "Какво правим?" Посочи часовника си, което трябва да значеше "Виж колко е часа!" И после направи нееднозначни знаци с пръсти към устата - " Ще ядем ли?". 

Погледнах часовника - три без петнайсет- време беше. Махнах с ръка в смисъл - "Тръгваме". Усетих как няколко чифта очи проследиха със задоволство и облекчение командата ми. Всички вкупом и с нетърпение се отправиха към битовката, в която си бяхме спретнали импровизирана трапезария.

Битовката беше в тон със всичко останало в този завод. Груби, влажни стени, бетонен под, луминесцентна лампа, стара дървена маса, покрита с изтъркана мушама, която не си помни годините, пейка покрита с черга и няколко изпокъсани кожени стола с метални ръждясали крака. На стените висяха закичени стари календари с отбора на "Славия", пожълтял портрет на Бай Тошо. Но няма как да забравя двете метални табели от двете му страни - от ляво една черна, която гласеше -  "Машината обича ласка, грижливо гледане и смазка!", а отдясно червената

 "Всички комунисти, дружно под земята". 

Момчетата вадеха от металния шкаф и от хладилника всички налични провизии, застилаха на масата вестници "Работническо дело", подреждаха чашите, един режеше сирене, друг домати, Бай Кольо разкъса с големите си ръце един хляб, който беше донесъл от селската им фурна, а бе всички работеха в синхрон, като по часовник.

-Айде, наздраве! -вдигнах дежурно тост аз с чаша бяло вино, от виното на Румбата, днес беше негов ред да черпи.

-Наздрве - вдигнаха чаши всички, като по команда.

- Ейй, Румба, хубаво е станало -примляска Симо и надигна чашата към лампата взирайки се в нея - избистрило се е.

- Таман стана и свърши -ухили се Румен.

Филип разкъса с пръсти печена домашна наденица направо върху вестника, аз отворих кутия със сърмички 

-Бучкайте! -подканих ги.

Виното вървеше, покрай разговорите за работа не спираха и бъзиците. Гледам Бай Кольо направи главата, викам си сега е момента.

-Бай Кольо - напълних му чашата -я кажи сега, какво става с тебе?

- А, нищо - гледаше замислен синджира който направи 

виното - Силно е - констатира факта.

-Айде бе, дядка - захапа го Филип- остави виното, кажи какво става, някой да не те наби на село? 

- Кой бе, мене ли бе? - изпъчи се стария, вдигна рамене и погледна страшно под вежди - мене знаеш ли кога ще ме бият такива като тебе? Само ако съм…вързан…

- Айде бе Бай Кольо - подкани го и Симо. - от нас ли ще криеш?

Стария сви раменете, наведе главата, отпи замислено и рече:

-Добре, ама няма да ме бъзикате после - погледна ни косо.

-А няма, няма. - закимахме всички- Честна комсомолска - изхили се Филип.

-Абе, тя историята е кратка, няма много за разказване. Миналия петък, като почивах от нощна, нали се прибрах на село - Бай Кольо живееше в едно село на десет километра от тук - и викам ще изкарам магарето да пасе. Нали бях уморен, та го възседнах и така полека -лека отивам към края на селото, дето ги вързваме да пасат...

- Този виц знаете ли го? - Филип прекъсна ухилен разговора - Един си язди магарето и…

- Тихо бе,ей - изревахме всички в един глас - после ще го кажеш вица - скарах му се аз. - Давай Бай Кольо, разказвай!

-И яздя си аз Марето, значи,-Марето е моето магаре - уточни той- и отивам на поляната да я вържа. Обаче, Марето е разгонена. А пък комшията, Косьо Куцара, знаете го, и той си пуснал магарето,ама не го вързал - чумата да го тръшне! А неговото магаре е мъжко!

Тук вече започнахме да да усещаме накъде отиват нещата.

-И, какво стана, казвай?

-И какво да стане? Неговото проклето мъжко магаре, надуши Марето че е разгонено и ни подгони. Викам и аз "Дийй , Маре, Дийй", ама и тя не ще да бяга… -напуши ме смях , ама си прехапах езика само очите ми се насълзиха .

-И като ни настигна проклетникът, яхна Марето и почна да я оножда… И аз… пострадах...

Вече всички се хилихме неудържимо.

-Добре де Бай Кольо, ти защо не избяга - сети се да пита Филип.

-Ами там е работата я. Бях облечен с една рубашка, с големи джобове. Мъжкото магаре, като яхна Марето, копитата му попаднаха в джобовете на рубашката. Натиснаха ме надолу и макар че съм корав, не можах да мръдна. Само псувам и махам с ръцете. А пък онова проклетото магаре - оножда Марето, реве като полудяло, а мене ме хапе по врата!

😂😂😂

…

Айде наздраве!