Магистрална история
Неделя вечер е най-омразното време за всеки лекар. Особено за специалиста по детски болести. Точно тогава съседското дете ще преяде с шоколад, а майка му истерично ще реши, че умира и ще ми позвъни на пожар. В неделя вечер тъщата на приятел ще пристигне внезапно на гости и ще му вдигне така кръвното, че да летя да го отървавам с инжекции.
В една такава неделна вечер се връщах от посещение при приятели в близкия град. Жената беше решила, че детето им за втори път се обрива от варицела. Когато отидох, ми идваше да я удуша. Синчето чисто и просто беше преяло - чипс с изтекъл срок, млечен шейк, пица, а накрая не бе пропуснало и парче торта. Един час се разправях с тях. Накрая излъгах, че имам и друг пациент и поех обратно по магистралата.
Шофирах разсеяно. На задната седалка бях метнала недовършен гоблен и бутилка водка, която близките на лакомото дете настояха да взема. Бутилките с алкохол стояха като паметници в моята секция, защото не близвах. Синът ми учеше медицина в Германия и с всяка изпратена чанта по автобуса му пусках и по някоя бутилка „гориво”.
Чувствах се самотна и уморена. „Меланхолията е типично състояние за жената в критическа възраст”. Какви глупости си спомням понякога. Милен ми липсваше. Но всеки трябва да изживее живота си както реши. В неговия свят нямаше вече място за мама. Как мога аз, обикновената лекарка от малко градче до границата да се състезавам с Германия?
На около два километра преди отклонението беше спряла кола със запалени фарове. Млад човек размахваше ръце като луд. Заприлича ми на Милен в тъмното и набих спирачки.
Затичах се към колата. Минаваше полунощ и друг едва ли щеше да спре.
- Лекарка съм, какво има?
Младият мъж се спогледа с другия в колата и ми кимна да вляза отзад. Надникнах на задната седалка и замръзнах. Младеж на около 20 лежеше в кръв и дишаше тежко. Обърнах се към този на пътя и наредих:
- Веднага се обадете на Спешната помощ в Петрич.
- Нели сте доктор, нели?
Прищракването на пистолет зад мен ме накара да усетя ледени тръпки въпреки жегата в август.
- Нели си доктор, спаси го. Сега. На минутата.
Ясно беше, че мъжът е от братската Македония. На таблото имаше фотография на побеляла жена, а зад нея се виждаше парка на Струмица.
Eдрият мъж се приближи плътно до мен и опря пистолета до моето слепоочие. Отворих ризата на младежа бавно. Куршумът, както се виждаше, не беше опасен - разрез от нож, но не смъртоносно. Течеше обилно кръв и трябваше да се действа веднага.
- Налага се да взема някои неща от колата - казах ядосано.
Посегнах да тръгна, но едрият мъж ме спря.
- Ние ке ти докараме сичко.
Когато след минута се върна, го погледнах в очите. Бяха същите като на жената от снимката.
- Отворете аптечката, лекарската чанта и гоблена, а, да, и бутилката с водка.
Двамата пак се спогледаха въпросително, но нищо не казаха.
Залях голата част от раненото тяло с алкохол. Измъкнах иглата от гоблена и я обгорих със запалка. Някъде имах един копринен конец, намерих го като по чудо. Обгорих и пинцетата ми за вежди, нямаше как иначе да измъкна куршума от тялото. Добре, че беше на плитко и удобно местенце.
Изтърках ръцете си с водка. Отново обгорих иглата и пинцетите и започнах. Останала беше още течност в бутилката. Налях на момчето да пие.
- Стискай зъби, за 15 минути ще свършим.
Младежът кимна. Капчици пот бяха избили по челото с черни къдрици. Не исках да мисля кой и защо го беше прострелял. Хубавите черти на лицето му бяха изтънели. Можех да го убия, ако направя грешка. Загледах се в раната мълчаливо. Усещах как скърца със зъби от болка и ръката ми едва се удържаше да не трепне.
- Подай марля - наредих на едрия мъж, който следеше внимателно какво правя.
Той обърна чантата и изръмжа:
- Нема марли.
Обърнах се. И изтръпнах. Бях ги изхарчила, докато мажех обривите на лакомото дете преди час. Имах дамски превръзки и цяло пакетче тампони за грим. Нямах друг избор. Трябваше да рискувам. Всеки път, щом се обърнех с глава, виждах насоченото оръжие срещу мен. Косата ми лепнеше потна, от напрежение едва виждах пред себе си.
- Колко пари сакаш да траеш? - Едрият ме побутна с ръка.
Толкова бях бясна и уморена, че го изтърсих направо:
- Да се обадите на вашите майки, че сте живи и здрави. Май сте забравили, че ги имате и се тревожат за вас.
Млъкнах от страх да не получа куршум в гърба, докато отварях вратата на стария Голф. Запалих с треперещи пръсти двигателя. Не вярвах, че се случва точно на мен. Молех се да не ме проследят до апартамента.
Мина седмица и се успокоих. Никой не ме потърси и аз реших, че опасността ме е подминала. Милен се обади отново с молба за пари и аз изпитах желание да убия някого, защото нямах, а трябваше да намеря и да изпратя.
Звънецът ме стресна и отворих вратата замаяна. На вратата стоеше едрият мъж от онази неделна вечер, с ръка, скрита в якето. Животът премина като на кино за миг пред очите ми. Сигурно страшно съм пребледняла, защото той се опита да се усмихне. Извади ръката и ми подаде буркан с мед - обикновен буркан с обикновена домашна капачка. Ръцете ми трепереха неудържимо и той остави меда на цимента.
- Майка ми ти го праща, дека изцери брат ми.
Подаде ми визитка.
- Ако ти треба помощ. - После млъкна и след кратко колебание продължи. - Не бехме видели майка ни от година. Сега си е веке при нас.
Сякаш разбрал, че е казал повече, отколкото трябва, се отправи към асансьора бързо.
Седнах пред отворената врата. Взех визитката и я накъсах на възможно най-малки парченца. После прегърнах буркана и слязох до трети етаж. Оставих го пред вратата на леля Мария, която едва оцеляваше с пенсията на бивша учителка, докато синът й профукваше хиляди евро из казината в чужбина.
Застанах на прозореца в коридора и се загледах в малките деца на площадката долу. Замислих се за тежката орисия на майките, чиито синове прекалено бързо растат.
© Илияна Каракочева Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Разплака ме...
-
Благодаря ти от сърце, Ася! Надявам се и критиците да мислят така
! Поздрави! -
Всичките ти разкази са изключителни,Илияна!Аплодисменти!
-
Една силна и голяма прегръдка и за теб, Петя! Майките носят тежкия кръст не само на своята съдба, но и кръста на децата си. Наистина заслужават обич. Поздрав от мен! И усмивка!
-
Насълзи ме историята ти!Една силна и голяма прегръдка...Да са живи и здрави всички български майки,които правят децата си ХОРА!
-
Благодаря, Венелина! И твоите фотографии са силни и аз честичко също се кокоря на тях! Животът е пъстър, добре, че има в него и усмихнати могове! Поздрави!
-
Благодаря за отзива, Коста! И аз очаквам следващите твои есета с нетърпение, защото те са също поглед към живота такъв, какъвто е.
Поздрав! -
Силно, правдиво и кратко. Очаквам следващите късчета от живота (ни) такъв какъвто е.
-
В живота е така, Идоменей.Всеки ден се сблъскваме с противопоставянето между светло и тъмно, правилно и неправилно. Отговорите кое кое е са различни за различните хора.
Поздрав! -
интересно противопоставяне
-
Чакам и ти да ме зарадваш с 4 глава на романа. Хайде, пиши, че нямам търпение да чета!
Поздрав! -
Благодаря много, Петя! Да ти е жив и здрав сина! Да му се радваш много! Поздрави!
Михаил, това е най-страхотният комплимент, който съм получавала. Благодаря! Наистина ме трогна.Поздрави!
Ивана и Мариана, момичета, стоплихте ме с вашите думи. Аз нямам син, но щом сте усетили майчинското, значи съм успяла. Много поздрави и усмивки от мен! -
Пак!!! Браво! Всичките ти разкази са изключителни. Вече почвам да се вълнувам дори само като видя, че има нещо ново от теб.
-
Бързо растат синовете - живи и здрави да са!
Интересна история ни предлагаш пак...
Благодаря ти! -
Силно!!!
-
Замисли ме...
Нали имам син - да не дава Господ!
Вълнуваш, мила!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
