Аз тая нощ май… много пих.

И много до късно стоях. Така, де – до рано. Сутринта. За какво е цялата работа – тъпа музика, евтин алкохол, грозно пияни хора, които не познавам... такива ли са студентските купони наистина? Такава ли беше тая нощ? Нищо не помня.

Като ще си прекарвам безпаметно, предпочитам здравия безпаметен сън, лишен дори от сънища. Особено от сънища. Нали сънуваш, каквото ти се е случило през деня, за каквото си мислиш и каквото ти се иска… а пък на мен хем нищо да не ми се случва, хем пък въобще да не мога да мисля. Никога не ми е било съвсем ясно какво точно искам. Късмет.

Винаги ли е такъв зверски студ в шест сутринта или просто на мене махмурлукът ми действа така вцепеняващо? И на тая спирка пък съвсем никой няма! Да няма човек с кого една дума да размени.

Тъкмо няма лелки да мърморят, че цигареният дим отива право в напудрените им пластмасови личица. Тайничко се наслаждавам да тия личица… На понабръчканите порозовели от студа бузи,  на свитите от старческа злоба устни, на захлупените под отпуснати клепачи светещи очета и накрая на червените плетени шапки. Жалко, че ги няма лелките…

Сигурно се въртят сега в студените си вдовишки легла и се опитват да се стоплят, обаче никое одеало не може да накара тоя студ да си иде, понеже това е студ, който идва отвътре, вместо отвън и няма нищо общо със спряното парно и нарушеното кръвообръщение, а по-скоро с идеята, че нищо не си е струвало усилията и че всичко е било напразно и… че ти си напразно също.

Еха! Едно е да си пиян, съвсем друго да си дълбокомислено опиянен. Предпочитам да съм пиян.

Интересно обаче дали съм в състояние да кажа на глас или да напиша поне една от тия мисли… Мда… аз съм писател-философ, заключен в тялото на студент по икономика, на който въобще не му пука нито за философията, нито за икономиката.

Не каза ли някой, че се изтрезнявало с бира?

-         Ей, дай няк’ви пари. За хлеб да имам днеска. Моля ти се…

Я, клошар. Останал бях с впечатлението, че са от видовете, дето живеят от ранна пролет до късна есен и прекарват зимата под земята.

Все пак дали мога да разменя поне една дума?

-          Така като гледаш, имам ли пари? В шест часа сутринта стоя на автобусна спирка. Ако имах пари, щях да се кача в такси.

Брей – виж колко думи съм можел да разменя!

-         Е, колкото за билета и малко отгоре имаш…

-         Не. Нали ти казах!? Затова чакам автобус – нямам пари.

-         Ник’ви?!

-         Не.

-         Ама имаш поне къде да си идеш.

-         …

-         Аз немам. Разделихме се с жената и тя всичко ми взе. Като по филмите! Остави ме само с т’ва, дето ми го виждаш на гърба и с тия торби. Щото аз по кофите не бъркам! Имам си аз душичка, имам…

-         Достойнство.

-         Ъхъ.

-         Що просиш тогава?

-         Ми к’во да правя? Мизерия!

-         Кради?

-         Не мога! Не съм аз затова. Не че не съм опитвал – гладът е по-силен от тока.

-         Да, да.

-         Ми да! Ти мене питай! Та… опитвал съм се - тръгвам да бъркам в джоба и ръката ми сама се дърпа. Честен човек съм сигурно…

-         Да, бе.

-         Не ми вярваш ти, ама… да ме беше видял преди 10 години – жената, детето, работата – ‘сичко на шест!

-         И щастлив ли беше тогава?

-         Щастлив! Щастлив съм бил… преди двайсет години, примерно…  Толко’ неща исках! Исках да ходя, където си искам, да правя к’вото си искам, а то…

-         Е, значи сега поне си щастлив.

-         Как?

-         Ами така. Ходиш, където искаш и правиш, каквото искаш. Всичко е станало, както си го мислил преди двайсет години.

-         Ей, момче! Ти знаеш ли, че си прав?... Тоя автобус твоят ли е?

-         Моят.

-         А, добре. Мерси, момче!

Това е то – идва клошар при тебе да иска пари, ти не му даваш и вместо това му се подиграваш в лицето, а той ти благодари после.

Не, сериозно – я, колко ведро заподскача тоя човек по тротоара!

Току виж  - засънувам нещо довечера…