„И изрекох словото с плач...”
„Чудото с българина”, Х век, неизвестен автор
Майка
Благословен Бог наш, всичко виждаш, всичко знаеш, и нищо не става без твоята воля. Амин.
Циганите дошли рано сутринта. По тъмно. Тя взела пушката, отворила прозореца и стреляла. Два пъти. Във въздуха. И циганите избягали. И този път.Но тя знаела – те ще се върнат пак.
Знаела че някой ден ще дойдат, ще изведат овцете, ще ги изколят, ще разбият вратата на къщата, ще ограбят всичко.Накрая ще счупят прозорците, ще измъкнат кабелите от стените и ще изсекат дърветата в двора, после къщата ще рухне и няма да остане нищо. Нищо.
Нищо от онова прекрасно време, когато тя имала мъж и син, когато светът изглеждал огромен и прекрасен.А после всичко се объркало. Първо една уж лека болест отнесла мъжа и, а само година след това синът и, който се бил напечелил от черна работа в Русия, загинал в новата си кола на един завой в дефилето.
И тази сутрин, след като оставила пушката, тя коленичила пред иконите и дълго се молила:
− Прибери ме Господи! Прибери ме! За какво, за кого да живея. Не мога повече! Грешна ли съм, че не искаш да ме прибереш..... С камъни ли те замерях Господи та си ме оставил още да се мъча....
Дълго, много дълго се молила старата жена, но Всемогъщият Бог или не чул, или не пожелал да изпълни молитвите и. После слънцето изгряло, навикът и да се труди непрестанно, я изправил на крака и тя се заела с животните....
Някъде към обяд слязла в селото да напазарува. Купила хляб за няколко дни, олио, два пакета захар, и когато вече метнала торбата на рамо и запъплила по уличката към гората, някой я повикал. Била кметицата. Същата която била и акушерка и пощальон и касиерка за пенсиите и каква ли още не.
В ръката си държала писмо, и лицето и изглеждало някак странно. било едновременно и тъжно и весело, малко объркано, но и същевременно сякаш сияело с някаква своя светлина под лъчите на юлското слънце.
− Писмо от Русия. За сина ти.
Прибери ме Господи! Прибери ме! По-скоро ме прибери! Не мога повече Господи! Не мога! Моля те Господи, прибери ме!!! - изплакала в себе си старата жена, торбата на гърба и станала десет пъти по тежка и тоя непосилен товар я забил в нажежения асфалт.
Но и този път Всемогъщият Бог сякаш не чул, или не пожелал да изпълни молитвата и.......
Благословен Бог наш.....
Писмото било на руски и се наложило кметицата да го прочете.
В него някоя си Тамара Ивановна - директор на детски дом, някъде близо до полярния кръг, съобщавала на вече покойния "Георгий Стоянов", че майката на неговия син Татяна Василиевна е починала, че неговият вече десетгодишен "Георгий" е настанен в детски дом и че последната воля на покойницата е бащата да вземе детето при себе си.
В писмото пишело още, че ако "уважаемий Георгий" не вземе детето си до два месеца то щяло да бъде дадено за осиновяване.
Едва след като излязла от селото, старата жена седнала край пътя и заплакала. Няколко пъти вадила писмото от престилката си и с мъка прочитала няколко реда. после влагата замъглявала очите и, тя целувала листовете хартия и грижливо ги прибирала. После пак, и пак, и пак....
Дълго пътувала до дома си старата жена, много дълго.....
Но когато стигнала в къщи всичко вече било решено.
Само за ден и половина всичко което било натрупано в къщата, всичко над което се блъскала, треперела и кътала, всичко било разпределено и изнесено.
Овце, кози, кокошки, прасе заминали при нейни роднини а в къщата спешно бил настанен един един сприхав неин съселянин, който не се погаждал много със синовете си. Документи, парите за погребението, три жълтички, бельо, дрехи,и един мъничък револвер "Велодог" били напъхани в една кожена чанта и на другия ден тя вече пътувала с влака за София.
Благословен Бог наш....
Софийските роднини отначало не я познали, после се изненадали, че е още жива, а накрая все пак се сетили да я поканят да влезе. Суетели се около нея, не знаейки как да завържат разговор, какво да кажат, докато най – сетне си дошъл стопанинът на къщата.
И всичко си дошло на мястото. Мъжът, всъщност първи братовчед на съпруга и, първо я прегърнал, после погледнал с укор домашните си, и на масата някак неусетно се появила и салатата и домашната ракия, а малко по-късно и добре приготвената вечеря.
Разговорът продължил до късно през ноща а на другия ден роднините се разтичали по разни министерства и посолства. Действали ловко, умело и с желание, и само за няколко дни тя се сдобила с всички необходими документи и с билет за влака. А на гарата вече не я изпращали като чужда. Тези нелоши, но отчуждени хора се разплакали и на нея и домъчняло за тях. Но трябвало да върви. Там далече, някъде много далече, в една съвсем непозната чужда страна я чакало едно малко човече. Плът от нейната плът и кръв от нейната кръв. И всичко, всичко, което имало на света това била тя, само тя и нищо друго.
Колко голям бил тоя свят Господи!!! Реки, гори, хора, къщи, огромни поля... И пак реки, гори, хора, къщи... Тя за пръв път видяла Дунава. Румънци също видяла за първи път. Е, имало и много цигани, ама то къде няма цигани.
Във влака заеднон с нея в купето пътувала една рускиня – огромна такава, с много златни пръстени, с големи златни обеци. Гледана жена! Косата ѝ била добре направена, ръцете ѝ бели и меки, ноктите подържани. И с грим. Но, сложен точно на мястото и точно колкото трябва.
Човек от друг свят, от друга черга – мислила си старата жена. Не посмяла да я заговори. И така през целия първи ден те не разговаряли.
Но когато привечер, тя седнала да се храни, срещу нея на малката масичка в купето сложила своята храна и рускинята. Заприказвали се, после рускинята извадила бутилка водка. После пили, после пак говорили. После пак пили. И на двете жени им се отворили душите. Започнали една през друга да се питат, да отговарят, да споделят за себе си. Спомнили си мъжете си. Само за миг при тях се върнал споменът за предишният честит живот и лицата им се оживили. После заплакали, прегърнали се. После пак пили... Заспали рано сутринта. А на другия ден се събудили първи приятелки.
Благословен Бог наш!
Оказало се, че рускинята, която изглеждала толкова високомерна и напомпозена всъщност била водила тежък и измъчен живот. Изгубила рано съпруга си, и изпила до дъно горчивата чаша на бедността, самотата и отчаянието, тя успяла не само да отгледа сина си, да му даде добро образование, но направила и нещо друго – създала човек.
И наградата ѝ не закъсняла.
С труд, находчивост и немалка доза късмет момчето ѝ забогатяло. И второто нещо, което направил синът ѝ след като ѝ забранил да работи, било да я заведе в салон за красота. Момчето искало да види измъчената си майка красива.
Рускинята бързо схванала ситуацията, в която била старата жена, обмислила нещата и разбрала, че ако не ѝ се помогне тя е загубена. Още рано сутринта, тя звъннала на сина си. Описала ситуацията. После говорили още няколко пъти. После двете заедно диктували номера на документи, имена и дати. Така минал денят. Заспали късно вечерта. А на другия ден вече били в Москва.
На гарата ги посрещнал синът, висок, строен, весел мъж, който целунал майка си, ръкувал се любезно с българката, а после тримата се настанили в луксозна кола. И докато пътували, от поведението, от думите, от погледа старата жена разбрала: На този човек, парите само му били дали. От човешката му същност те не успели да вземат нищо.
Настанили я в просторен апартамент, а на другия ден започнало тичането. Министерства, ведомства, агенции, коридори, стълбища, асансьори, всичко се объркало в главата ѝ. За два дни обаче къде с пазарлъци, къде с подкупи, къде с дипломация и заплахи успели да съберат всички документи. Рускинята и синът ѝ обаче знаели, че дори да разполага с всичко необходимо местните бюрократи можели да я изнудват, да поискат какво ли не. Нужно било нещо друго – необходим бил респект. И тъй като външният ѝ вид внушавал всичко друго, но не и авторитет, то на третия ден тя се озовала в същия салон за красота, в който някога синът за пръв път завел майка си.
На прага на супер луксозната скъпа сграда с безумна архитектура ги посрещнало едно женоподобно същество облечено с невъобразима комбинация от цветни парцалки. Това бил всъщност собственикът на салона за красота.
Le grand artiste - както сам се наричал, лично се заел с посетителките си. Салонът за красота, всъщност се оказал огромен комплекс, в който имало всичко необходимо за една жена, та дори и неща за които никоя от тях не би желала да говори открито. Дрехи, бижута, аксесоари, бельо, обувки и чанти, зала след зала. Разтапящият се от любезност домакин ги превел през целия този лабиринт, докато стигнат до салона за красота, който се оказал само част от комплекса. Там около тях запърхали също така женоподобни момченца и момичета с безлична външност и само след минути, старата жена бил подложена на един куп изтезания. Отначало тя се опитвала да се съпротивлява, но после си спомнила думите на рускинята, че без всичко това тя нямало да види детето си и се оставила в ръцете на девойките. Le grand artiste внимателно следял процедурите, правейки корекции, отдръпвайки се назад гледал, после пак и пак.
− Ооо, сеньора, какви ръце, какви ръце! Сеньората вероятно води природосъобразен начин на живот, но дори с него не трябва да се прекалява. Нали. Тези ръце искат грижа, искат внимание.
Между процедурите пред нея се струпвали куп дрехи и обувки и тя обувала и събувала, обличала и събличала и всичко се размило пред очите ѝ. И започнала да се моли – Господи, нека всичко това най-накрая да свърши. И свършило.
Когато я завели пред огледалото, тя видяла в него една красива, добре облечена госпожа, с твърд, безкомпромисен поглед. Но в извивката на устните ѝ, в крайчеца на очите ѝ, в овала на лицето ѝ и в кичурчето коса над ухото ѝ, сякаш плахо надничала отдавна отшумялата ѝ младост.
И точно такава я видели възпитателките на дома за изоставени деца в едно далечно, малко, кално руско градче. Дори не се осмелили да ѝ поискат подкуп. Някой там, от много отдалеко, от всичко виждащата и всичко чуваща Москва се бил обадил по и ги предупредил да не създават проблеми. И им напомнил, че всички ние сме смъртни, и че някои от нас по стечение на обстоятелствата могат да се окажат и по-смъртни от другите. Разумен мъж бил синът на рускинята.
Докато администраторките трескаво попълвали документите, тя се вглеждала през прозореца в играещите навън деца и се опитвала да отгатне кое е нейното. Денят бил мрачен, ръмял ситен дъждец и децата били с шапки. Само едно, за което явно не достигали шапките било с женска забрадка, вързана отзад с едър възел. То ровило пясъка с пръчка встрани от другите деца. Забрадката вече била мокра и водата се стичала по тъничкото остригано вратле. Боже, дано не е моето – помислила си тя, но в този момент кръвта проговорила, детето изправило глава, обърнало се и я погледнало.
И в този поглед тя видяла сина си, мъжът си, и хиляди други преди тях. Двамата били една плът и една кръв...
Благословен Бог наш..
И второто нещо, което направила след като го извела от сградата, било да свали от главата му презряната женска забрадка и да го накара да я стъпче в калта. Защото за мъжа е по добре да ходи с гола глава отколкото с женска забрадка.
А когато влакът най сетне потеглил и тя най сетне повярвала, че няма какво да им попречи да бъдат заедно, то тогава тя за пръв път го прегърнала и му казала всички, всички най хубави думи, които майката може да каже на детето си.
Галела остриганата главица, целувала челцето му, стискала малките му ръчички, притискала го почти до задушаване в себе си и не спирала да му говори... И плакала.... Плакала от радост, плакала от мъка, плакала защото не можела да спре да плаче. А малкото объркано човече също се разплакало, после се гушнало в нея и така двамата заспали.
Да казвам ли, че дрехите с които било що годе облечено детето, били или не по мярка, или захабени и изцапани. И затова още със слизането от влака те се запътили към магазините. Освен шапката, нея я купили първа, пазарували всичко, панталон, яке, ризи гащи и чорапи – всичко необходимо за един малък мъж. Старите дрехи една по една заминавали в кофите за смет и някъде вече по обяд до нея по улиците на Москва вървяло едно малко, добре облечено и вече усмихващо се момче.
И слънцето за пръв път от толкова години огряло душата и....
Благословен Бог наш....
Мимолетно обаче е човешкото щастие. В това се убедила тя още като стигнали гарата – парите не им достигали за билет.
Всичко, всичко била предвидила тя, в сметките не влизали само новите дрехи на детето. И точно тук дошло времето на скътаните бели пари за черни дни. Трите жълтички трябвало да бъдат продадени. Добри хора ги насочили към едно златарско ателие с огромни лъскави витрини. От улицата се виждало как златарите работят, а витрините били отрупани с пръстени гривни, верижки, бижута и изобщо всичко което можело да бъде изработено от злато.
Пред една от вратите стоял млад добре облечен възпитан мъж, който вежливо ги поздравил и им обяснил, че е охрана на магазина, че днес има ревизия и няма да могат да влязат вътре и че ако му дадат златото, то той щял да свърши работа. Разбрали се за цената, младежът взел жълтиците и влязъл през вратата. Тя и детето застанали пред една от витрините и зачакали. И едва сега тя забелязала, че през една друга врата в ателието влизат и излизат хора. Хванала детето за ръка и влязла през вратата през която бил влязъл младежът. В дългия коридор, през който вървели всички врати били заключени. Единствената врата, която се отворила пред тях водела към малко вътрешно дворче, от което по тясна пътечка между сградите се излизало на друга улица.
Просто ги били измамили.
Спали в чакалнята на гарата а на другия ден се опитала да се свърже с рускинята, но телефонът мълчал. И тогава си спомнила думите на мъжа си – „Влезе ли през една дупка лисицата в кокошарника, другия път пак ще влезе през същата дупка.” Малкото добре смазано револверче „Велодог” послушно си лежало на дъното на чантата ѝ и послушно чакало времето си. Е, времето му явно вече било дошло.
Накупили храна, а час по-късно вече стояли в малкото вътрешно дворче, от където се промъкнал мошенникът. Отначало стояли прави, после детето седнало на чантата, тя се сгушила до него и така докато се мръкнало. После отново спали на гарата, а на другия ден пак...
Едва на третия ден лисицата най-сетне се промушила през дупката. Вратата се отворила и от нея изскочило същото младежче с безупречен вид със същото костюмче. Явно много бързало, защото успяло да я види едва когато цевта на револверчето почти опряла в лицето му.
Уплашен отначало се дръпнал назад и гърбът му почти опрял в стената, но после виждайки старата жена и хлапето до нея се усмихнал снизходително и направил крачка напред. И сгрешил.
Револверчето изтрещяло със сух, рязък звук, напуканата мазилка до главата му се пръснала и се посипала по елегантното му костюмче. Съобразителен се оказал жалкият мошеник. Бързичко, но без резки движения изпразнил съдържанието на джобчетата си, извадил дори салфетките, дребните монети и документите си. Изправил се, но виждайки отново дулото пред себе си страхът го сковал. Виждал как възрастната жена му прави знак да се маха, осъзнавал, че трябва да тръгне и че няма да го убият, но краката му отказвали да помръднат. Най-сетне момчето се доближило до него, ритнало го по глезена и мошеникът хукнал. Месеци след това не смеел да мине покрай златарския магазин. После, после всичко се завъртяло по старому.
Плячката на нашите герои била богата и разнообразна – руски рубли, долари и евро, и разбира се злато, пръстени, гривнички и обеци, и верижки – всичко това в малки пликчета. Само един златен часовник стоял неопакован – явно на последната жертва на измамника. Скъпоценната купчинка била напъхана в бездънната и дамска чанта, до нея се приютил старичкия но верен „Велодог” и след двайсетина секунди тичане по коридора двамата се озовали на булеварда пред златарския магазин. Последният будала се оказал дребничко измъчено от труд човече с вехто костюмче и тюбетейка на главата. Не могли да видят, как човечето се просълзило и притиснало часовника до гърдите си, защото се метнали на първото попаднало им такси. Таксиметровия шофьор се оказал схватлив човек и като пъхнал стодоларовата банкнота в джоба на ризата си подкарал с бясна скорост към гарата. Още стотина долара и половин час пазарлъци и увещания успели да стопят айсбергите в сърцето на касиерката и те най-сетне получили билети за едно уж запазено купе. Малко по късно влакът потеглил но напрежението не ги напуснало. Храната, която напазарували набързо, стояла пред тях на малката масичка, но те не посягали към нея. С широко отворени очи гледали всеки преминаващ по коридора човек, а когато влакът намалявал или спирал за малко, ръката и машинално бъркала в чантата и търсела верния „Велодог”, и едва след няколко часа гушнати един във друг се унесли в кратка неспокойна дрямка.
Багаж за проверка нямали и затова на границата просто им проверили документите. Всичко минало бързо, влакът влязъл в Румъния и едва сега тя се успокоила. Седнала на седалката, нещо в гърдите я заболяло и видяла около себе си всичките свои роднини. Седяли около голяма отрупана маса. Всичките весели и усмихнати, с пълни чаши в ръка а на масата печено месо и хляб – бели пити покрити с бели кърпи. Наоколо било пролет, сливите били цъфнали, а до нея седял мъжът и, облечен в бяла риза. Говорел нещо, но тя не го разбирала. После я придърпал към себе си и започнал да мачка гърдите и.
− Не бе ! Не! Не пред хората. – дърпала се тя, но той продължавал. Всички ги гледали и тя се опитала да се отскубне, но той я хванал за раменете и я разтърсил силно.
Отворила очи и видяла надвесен над себе си възрастен мъж с побеляла коса, с прострени към нея ръце. Дрехата и била вдигната нагоре и гърдите и се виждали.
− Махай се! Махай се! – извикала тя и с една ръка закрила гърдите си а с другата посегнала да го удари. Човекът се дръпнал и зад него видяла детето си. То плачело и се опитало да се добере до нея но някой го дръпнал.
− Детето ми! Детето ми! Оставете ми детето! – извикала тя и посегнала към чантата за верния си „Велодог”.
− Успокойте се госпожо. – казал човекът. Никой няма да ви вземе детето. Прилошало ви е и то ни повика. Сега просто легнете. Ела тук, седни до баба си. – обърнал се той към детето.
Тя го прегърнала, избърсала сълзите му, притиснала го до себе си и едва тогава вдигнала поглед. Едва сега видяла, че на вратата на купето се били струпали хора, че побелелият господин има добър и загрижен поглед и че на другата седалка е отворена чанта с медицински инструменти – явно човекът бил лекар.
− Какво стана? – попитала го тя.
− Седнала сте до масичката и ви е прилошало. И внукът ви ни извика.
− Какво ми е докторе? – попитала тя, а един глас в нея извикал: Не ме прибирай още Господи, рано ми е още, много ми е рано, нека поне си отгледам детето…. И молитвата и най-сетне била чута...
− Много ли е лошо? – и се вгледала в очите му.
− Нека Ви прегледам. Но според мен, просто сте преуморена. А и не сте се хранили. Детето ми каза.
Пътниците пред купето се разотишли. Докторът ѝ премерил кръвното, направил ѝ електрокардиограма, усмихнал се, а после с глас, нетърпящ възражения ги накарал да се нахранят. Двамата хапнали надве-натри и като и като изпили хапчетата си – две за нея и едно за детето се гушнали и заспали...
Влакът пресякъл Дунава някъде след полунощ. Тя не разбрала, но усетила как въздухът станал някак по-друг. И се дишало по-леко...
***
Циганите дойдоха рано сутринта. Усети ги. Стана от леглото и посегна за пушката. Нямаше я. Отиде в другата стая и видя как Георги бавно отваря прозореца. После стреля. Във въздуха. После зареди. Прицели се и стреля. Някой отвън изпищя. И циганите повече не дойдоха.
Благословен Бог наш...
Амин.
© Петър Все права защищены
Поздрави!