Тоз спомен винаги топлеше душата на Агата в мрачните дни. Спомняше си как майка ѝ решеше дълго време косите ѝ на двора в топлите следобеди в началото на лятото. Постилаха някоя черга под бадемовото дърво, а около тях розовееха цъфналите божури, дето бяха нашарили цялата градина. Слънчевите лъчи се спускаха между клоните на дървото и стигаха до русите като злато коси на Агата, та ги караха още повече да блестят. Майка ѝ Плума ги разпускаше пред себе си и почваше бавно да ги реше тъй, сякаш вършеше някое тайнство. Чуруликането на птичките, кацнали сред бадемовите цветове, леките повеи на вятъра, тихото кудкудякане на кокошките из двора и нежните ръце на майка ѝ, караха Агата да се чувства като в някой сън. По някое време Плума подхващаше с притихнал глас някоя песен, чийто думи дъщеря ѝ не всеки път разбираше, щото не беше научила добре гръцкия език – родния език на майка ѝ.
- Майко, разкажи ми за баща ми – казваше тихо Агата, когато песента на Плума беше вече изпята.
- Разказвала съм ти ...