Камен израсна така, както се казва „расъл на бунище“, подритван и подхвърлян. Ако не беше баба Ленка, отдавна да са го оставили в Дом за деца и юноши, но тя все се молеше и го защитаваше. Само той ѝ беше останал от Стоян, от когото нямаше нито вест, нито кост. Никой нищо не знаеше. Името му липсваше и в списъците на Народния съд. В съвета им казваха: „Безследно изчезнал“. Знаеха те как изчезваха след Девети. Говореше се скришом за масови гробове, но къде са точно, никой и не помисляше да проверява. Двама от братята на Стоян бяха хвърлени в затвора по едничката причина, че са социалдемократи. Христо беше изпратен в Белене. Затова Камен беше трън в очите на стринките и чичовците си, сякаш той трябваше да плати някаква си предполагаема вина на баща си. Баба Ленка намираше по някои стари или скъсани дрехи, кърпеше и го обличаше, но не винаги можеше да го спаси от боя, който му сипеха от всички страни. А пък той, колкото повече го биеха, толкова по-луд ставаше. Цялото му детско същество се съпротивляваше на насилието. Служеше им като ратай. Непрекъснато чуваше: „Камене направи това, направи онова!“ Нямаше време нито да чете, нито с децата да си поиграе. За да си отмъсти, той правеше различни магарии, а после бягаше и заспиваше където му попадне. Баба Ленка сутрин го измъкваше ту от някоя плевня, ту от сламата, накичен със сено и сламки. Веднаж намерен, той вече не се съпротивляваше и покорно тръгваше след баба си. И пак всичко се повтаряше. Случваше се зимно време съседи да го открият свит на кълбо в яслите на кравите им, прибираха го у дома си и скришом отиваха при баба му: „У дома е, бабо Ленке. Не се бой! Ела да го прибереш!“ Като изкара криво-ляво четвърти клас и започна пети, му забраниха да ходи на училище. Нямало за какво повече да учи. Трябва да работи. Пари на вятъра не се харчат. Така той пропусна годината. А много му се искаше да учи и все търсеше сгода да каже това на баба си. Тя го разбираше и следващата година надви над синовете си и го изпрати на училище. Камен растеше чепат не само по характер, но и по физиономия. Не приличаше на никого от фамилията. Всички бяха или русоляви, или кестеняви, бледолики, а той – черен като циганче. Сякаш нечистотиите, в които се валяше, определяха цвета на кожата и косата му, а под гъстите вежди святкаха очи на дяволче. Често, вместо името си чуваше: „Ей, циганин! Ей, лудия!“ С тия прякори по-късно той отиде и при майка си. Камен Циганина или Камен Лудия изчерпваха съдържанието на цялото му житие и битие. Никой не подозираше колко нежна и мечтателна душа има това дете, колко добрина се крие в сърцето му. Той беше готов всекиму да помогне, на всекиго ръка да подаде. Няколко пъти беше виждал майка си. Тя живееше като богиня в сърцето му, в мислите. Протягаше ръце, погалваше го и го повеждаше по път осеян с цветя в някакъв друг свят, непознат за него, но сигурен, топъл и сит. Мислеше и за сестра си. Бяха му казали, че има много красива сестра, която живее при богати хора. Те му я обрисуваха, а той си я дорисуваше всяка вечер, докадо създаде от нея приказна фея – недостижимо красива. Когато видеше хубаво момиче, се питаше дали не е тя, но в същия момент решаваше, че тая не може да се сравнява с неговата сестра. Искаше му се да я види, но винаги, дори в мисълта си, се срамуваше от себе си. Не, никога няма да ѝ се покаже. Той е грозен. Тя няма да го приеме.

Към края на учебната година, когато беше в шести клас, дойдоха да го вземат майка му и съпругът й, когото той трябва да нарече „татко“. Много дни и нощи беше очаквал този момент, но сега му се видя съвсем различно от мечтите. Майка му наистина беше красива, но не го погали, не го целуна. Подаде му дрехите да се облече и отстъпи почтително. Може би изпитваше неудобство от свекърва си, деверите и етървите, които се бяха събрали, сякаш изпращаха най-милото си, с което едва ли биха се разделили, ако майката нямаше по-големи права от тях. В първия момент Камен застана раздвоен, погледна събралите се, майка си и му се прииска да избяга, но срещна кротката, недодялана усмивка на Ангел и душата му се изпълни с доверие към този чужд човек. Облече се, взе торбичката с книгите си, каза „довиждане“ на всички, а баба си целуна и тръгна, поел подадената му ръка, към неизвестността.

Животът му в новия дом не се промени особено много. И тук имаше работа. Помагаше.

Не му тежеше. По-трудното беше да промени привичките си. Майка му строго изискваше всичко да бъде в ред, на който той не беше свикнал. Тая вода сякаш хапеше. Винаги пристъпяше с неприязън към нея. Но на училище ходеше редовно. Много материал беше пропуснал, а и тук изискванията бяха завишени. Скоро, след като го бяха взели от село, се преместиха да живеят на квартира. Ангел стана шофьор. Пепа започна работа като шивачка и животът им коренно се промени, въпреки че събираха пари за къщата. Бяха купили място зад квартирата си. Камен все по-често виждаше усмивка на майчиното лице. Беше благодарен и на това. С ласки не беше свикнал и се задоволяваше и с това. Намери си приятели, които изпълниха с разнообразие живота му. Вярно, че лудориите му не свършваха, за което Ангел го поступваше, но той му прощаваше, защото знаеше, че е прав. Пубертетът го променяше, за да създаде постепенно от него младеж.